— Хоризонтът някога благодарил ли ти е за това? Вятърът някога да е възнаграждавал за това?
— Не и щедро, признавам.
— Аз ще го направя. — Тя взе мазолестите му ръце в своите. — За да е истински свободен човек, се нуждае от кауза.
Той се вторачи в ръцете ѝ, после вдигна глава към Трън.
— Воин, който се бие единствено за себе си, е нищо повече от разбойник — сви рамене тя.
— Видях те да преминаваш през множество изпитания и знам, че мога да ти се доверя — каза Скара и прикова очи в тези на Дженър. — Остани с мен. Моля.
— О, богове. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбърчи като стара кожа. — Как да откажа на такава молба?
— Недей да отказваш. Кажи, че ще останеш и ще ми помогнеш.
— Твой съм, принцесо. Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва. — Той се замисли за момент. — Да ти помогна за какво обаче?
Скара пое дъх и потрепери:
— Зарекох се един ден да видя Тровенланд свободна, тронната зала на дядо ми построена отново и трупът на Яркия Йълинг захвърлен за храна на враните, не помниш ли?
Синия Дженър повдигна рунтави вежди:
— Яркия Йълинг има цялата краска армия зад гърба си. Петдесет хиляди меча, казват хората.
— Само половината от една война се води с мечове. — Тя натисна силно с показалец слепоочието си. — Другата половина се води тук.
— Значи… имаш план?
— Ще измисля нещо. — Тя пусна ръцете на Дженър и извърна поглед към Трън. — Ти си плавала с отец Ярви до Първия сред градовете.
Трън сбърчи чело, събра вежди над няколкократно чупения си нос и изгледа озадачено Скара, явно неразбираща какво точно се криеше зад този въпрос.
— Ъхъ, плавала съм с отец Ярви.
— Била си се в дуел с Гром-гил-Горм.
— И това е така.
— Ти си избраният щит на кралица Лейтлин.
— Знаеш, че съм.
— И стоейки неизменно до нея, прекарваш доста време в присъствието на крал Удил.
— Повече от доста.
Скара изтри и последните следи от влага под очите си. Не можеше да си позволи да плаче повече. Сега трябваше да е смела, умна и силна, нищо, че отвътре се чувстваше слаба и умираше от страх. Сега нямаше кой да се бие за Тровенланд освен нея. Думите ще бъдат нейните оръжия.
— Разкажи ми за тях.
— Какво искаш да знаеш?
„Знанието е власт“, казваше майка Кайър, когато Скара се оплакваше от безкрайните ѝ уроци.
— Искам да знам всичко.
И за двамата
Рейт се събуди внезапно и подскочи като ужилен — някой го докосваше.
Сграбчи копелето за врата и го залепи за стената, после, оголил зъби в свирепа гримаса, извади ножа си.
— Богове, Рейт! Аз съм! Аз съм!
Едва в този момент подскачащата светлина на факлата в дъното на коридора освети лицето на Ракки и той осъзна, че беше залепил брат си за стената и се готвеше да пререже гърлото му.
Дъхът му бумтеше. Отне му известно време да осъзнае, че се намираше в Цитаделата на Торлби. Омотан в одеялото си, пред вратата на покоите на Горм. Където му беше мястото.
— Не ме стряскай така, докато спя — отсече той и разтвори бавно пръстите на лявата си ръка. Винаги болеше повече след сън.
— Аз ли те събудих? — прошепна Ракки. — Щеше да събудиш цял Торлби с виковете си. Пак ли сънува?
— Не — изръмжа сърдито Рейт, седна обратно с гръб към стената и зарови нокти в косата си. — Може би.
Сънища пълни с огън. Дим на кълба и мирис на разруха. Очите на воините и кучетата блестят яростно с червената светлина на огньовете. Умопомрачителната, червена светлина по лицето на жената. И гласът ѝ, когато пищеше за децата си.
Ракки му подаде манерката си и Рейт я грабна от ръката му. Напълни уста и изжабурка водата — устата му беше порязана и нацепена отвътре и отвън от шамарите на Горм, но това не беше нищо ново. Лисна малко в шепа и намокри лицето си. Беше облян в студена пот.
— Не ми харесва тая работа, Рейт. Тревожа се за теб.
— Ти? Се тревожиш за мен? — Мечът на Горм ще да беше паднал в боричкането, защото сега лежеше на земята. Рейт го вдигна и прегърна до гърдите си. Ако кралят видеше, че го е оставил да лежи на студения под, щеше да отнесе още шамари, ако не и по-лошо. — Това е нещо ново.
— Не, не е. Отдавна се тревожа за теб. — Ракки хвърли тревожен поглед към вратата на покоите на краля и понижи глас. — Може просто да си тръгнем — прошепна той настоятелно. — Да намерим кораб и отплаваме надолу по „Божествена“ и „Непристъпна“, както непрекъснато говориш. Както говореше преди, имам предвид.
Рейт кимна към вратата: