Краката на стола му изскърцаха по пода, когато се изправи и ловко свали колана с меча на Горм от рамото си. Мечът, който точи, лъска, пази на топло в постелята си нощем и носи навсякъде в продължение на три години. Толкова дълго, че сега без тежестта му имаше чувството, че едното му рамо е по-високо от другото. Искаше му се да го захвърли демонстративно на пода, но не намери сили да го направи. Вместо това кротко го облегна на стола, потупа рамото на смаяния си брат и за миг се превърна от кралски оръженосец в галено кутре на принцеса. Ехото от стъпките му заглъхна насред всеобщото мълчаливо неодобрение и той се свлече безчувствено на стола до новата си господарка. Беше разгромен без дори да има шанса да отвърне на удара.
— А сега да се върнем на войната — обяви дрезгаво крал Удил и съвещанието поде отново.
Скара дори не си направи труда да извърне очи към новото си кутре. Че защо ѝ е? Двамата с Рейт все едно идваха от два различни свята. В неговите очи тя беше изящна и съвършена като сътворена от елфически ръце реликва. Спокойна и уравновесена въпреки кралското присъствие в залата, величествена като планина под звездите.
Момиче — или по-скоро жена — без капка страх в душата.
Кръвта на Бейл
Скара не бе изпитала такъв страх дори когато застана лице в лице с Яркия Йълинг.
Не беше мигнала от тревоги и притеснения за това какво да каже и как да го каже, от прехвърляне наум на всички уроци на майка Кайър и съветите на дядо си, от шептене на молитви към Тя-която-изговаря-първата-дума.
Не беше хапнала и троха заради непрестанното бунтуване на стомаха ѝ и въпреки това имаше чувството, че задникът ѝ е на път да се стовари на пода. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако изпуснеше една гръмка пръдня в тази високопоставена компания.
Стискаше до побеляване на кокалчетата подлакътниците на стола все едно се носеше по вълните на бурно море. Цялата Зала на боговете сякаш бе забулена в мъгла и тук-там изникваше по някое гневно лице, но Скара се затрудняваше да чете по него, както я беше учила майка Кайър. Не успяваше да разкрие скритите зад тях несигурност, надежди и тайни, за да ги използва в своя полза.
Тя затвори очи и заповтаря наум думите на дядо си: „Ти си смела, Скара. Винаги си била. Смела си. Смела си.“
Младият ванстерландец до нея, Рейт, определено не ѝ вдъхваше увереност с присъствието си. Беше поразително красив, хубаво. Но красотата му беше като тази на острието на секирата, опряно в гърлото ти. Лицето му беше бледо, с остри черти, сякаш изсечено с длето от сребърен блок. Имаше дълбока цепка на едното ухо, а челото му беше вечно сбърчено и гневно. Късо остриганата му коса, веждите, че дори и миглите му бяха бели като сняг, сякаш всякакво чувство и емоция бяха изстискани от тях и в него не беше останало друго освен хладно презрение.
Двамата с него все едно идваха от два различни свята. В нейните очи той беше див и зъл като обучено за битки куче, спокоен и уравновесен, надменен в тази компания от убийци и главорези, като водач на глутница вълк. Щеше да изглежда съвсем на място сред нахилените Спътници на Яркия Йълинг. При тази мисъл устата на Скара се напълни с горчива слюнка и тя я преглътна тежко и се опита да се престори, че не беше до нея.
— Смърт чака всички ни — долетя сякаш отдалеч дрезгавият глас на крал Удил. Все едно той стоеше високо горе над отвора на кладенец, в който тя се давеше. — Мъдрият воин избира меча. Той удря право в сърцето, обърква и изненадва врага. Стоманата е отговорът, винаги. Трябва да нападнем.
Думите му бяха посрещнати с очакваните шумно одобрение откъм неговата страна в залата и също толкова шумно възмущение откъм страната на Горм.
— Мъдрият воин не се хвърля слепешката в ръцете на Смърт. Той избира щита. — Горм постави нежно длан върху огромния, черен щит, който братът близнак на Рейт носеше. — Той подмамва врага на свой терен и там, когато настъпи верният момент, го смазва.
Крал Удил прихна подигравателно:
— На теб какво ти донесе предпочитанието към щита? В тази зала аз те предизвиках на двубой и в същата тази зала ти подви опашка и избяга като ритнато куче.
Сестра Ауд се наведе напред. Лицето ѝ напомняше на Скара за прасковите, които някога береше от дърветата в подножието на стените на Бейлова крепост — меко, кръгло, на розови и червени петна и покрито с мек мъх.
— Крале мои, това не е от помощ никому… — поде тя.
— Последният път, когато ванстерландци и гетландци се изправихме едни срещу други, за да решим съдбата на битката с дуел, твоят меч не се появи в квадрата, Железни кралю. — Гласът на Горм прогърмя като гръмотевица и заглуши сестра Ауд. — Тогава ти изпрати жена да се бие вместо теб и аз я победих, но въпреки това избрах да я оставя жива…