— Мъжете от Гетланд ще отплават до четири — обяви той.
Мъжете от двете страни на залата заудряха с юмруци по масата, разтресоха оръжия във въздуха и изкрещяха с пълно гърло при вида на най-после пролята кръв, пък било то не в битка и повечето от която, пролята от седемнайсетгодишно момиче.
Скара седна обратно в стола си. Главата ѝ се маеше. Усети някой да измъква кинжала от ръката ѝ. Сестра Ауд сряза шева на ръкава си, отпра парче плат, взе китката на Скара в ръка и се зае да превързва дланта ѝ с бързи, сигурни движения.
— Това ще свърши работа, докато те зашия. — Тя изгледа Скара изпод вежди. — Моля те, принцесо, никога повече не прави това.
— Не се тревожи… ау! — Богове, започваше да боли ужасно. — Мисля, че си научих урока.
— Малко е рано да празнуваме победа! — провикна се отец Ярви и въдвори тишина. — Първо трябва да решим кой ще се катери.
— Що се отнася до сила и умения, знаменосецът ми, Сориорн, е ненадминат. — Горм постави ръка в украсения с гранати робски нашийник на високия шенд до себе си. — По пътя насам от Вулсгард пробяга три пъти по греблата, при това в бурно море.
— Няма да намерите по-бърз и ловък младеж от чирака ми, Кол — каза отец Ярви. — Всеки, който го е виждал да се катери по скалите за яйца, ще потвърди думите ми. — Гетландци закимаха утвърдително, всички до един. Всички, с изключение на самия чирак, чието лице беше пребледняло повече от това на Скара.
— Приятелско съревнование, може би? — предложи кралица Лейтлин. — За да установим кой е най-добър?
Скара се досети какво целеше кралицата с този хитър план. Отвличане на вниманието, опит да предотврати двамата упорити като овни крале да не счупят една в друга главите си преди да са влезли в битка с врага.
Сестра Ауд постави внимателно превързаната ръка на Скара на масата:
— Като равен партньор в съюза — провикна се тя, — съгласно древния закон и вековна практика, Тровенланд също трябва да бъде представлявана в това съревнование. — Този път тя избегна успешно ледения поглед на майка Скаер и седна обратно на стола си с доволно изражение на лицето.
Скара не споделяше задоволството ѝ. Тя нямаше силни или ловки мъже в свитата си, само Синия Дженър.
Той повдигна рунтави вежди, когато погледите им се срещнаха и промърмори:
— За мен и стъпалата са предизвикателство.
— Аз ще се катеря за теб — каза Рейт. До този момент Скара не го беше виждала да се усмивка. Усмивката сякаш разпалваше това негово леденостудено лице. В очите му грееха игриви пламъчета и го правеха още по-красив. — По-добре от това да седим и чешем езици, нали?
Шансове
— Досега нямахме възможността да поговорим — каза Синия Дженър.
— Не съм много по приказките — изръмжа Рейт.
— А, боец, значи?
Рейт не отговори. Ако трябваше да отговаря пред някого, щеше да отговаря с юмруци.
— Работата ми е да се погрижа за безопасността на принцесата.
Рейт кимна към вратата:
— Нали затова съм тук.
— Ъхъ. — Дженър присви очи насреща му. — Но откъде да знам, че е в безопасност от теб?
— И какво, ако не е? — Рейт пристъпи към стария пират и оголил зъби, се вторачи в очите му, аха да го фрасне с глава в лицето. Да им е ясно на всички кой е най-коравото копеле наоколо. Покажеш ли им слабо място, свършено е с теб. — Как ще ме спреш, старче?
Синия Дженър не отстъпи, просто вдигна умирително прорязани от дълбоки линии длани:
— Ще кажа „хей, момче, спокойно, дърт глупак като мен да се бие с млад наперен герой като теб, не мисля!“. После ще се изнижа тихомълком, подвил опашка.
— И добре ще направиш — изръмжа Рейт.
— После ще драсна право при екипажа ми и ще подбера шест едри момчета. Средни гребла, знаеш, свикнали на тежко гребане, но пъргави в краката. И като се стъмни, двама от тях ще те увият хубавичко в одеялото ти. — Той изтръска с опакото на ръката си няколко прашинки от одеялото на рамото на Рейт. — Другите четирима ще донесат няколко яки сопи и ще започнат да тупат одеялото, докато в него не остане твърдо място. После ще изпратя пихтията обратно на Гром-гил-Горм, вероятно с все одеялото, защото не искаме да омърляме пода на принцеса Скара, нали така? И ще кажа на Трошача на мечове, че за беда, момчето, което ни зае, се оказа прекалено докачливо и между нас не се получи. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбръчка като кожата на стар ботуш. — Но предпочитам да не те добавям към поводите си за съжаление. Боговете са ми свидетели, че имам цяла камара от проклетите копелета. По-скоро бих ти дал шанс да се докажеш, да ми покажеш, че мога да ти имам доверие.