— Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва.
Майка Кайър стисна до болка двете ръце на Скара:
— Ти трябва да живееш, на всяка цена, каквото и да стане. Това е дългът ти сега. Трябва да живееш и да водиш хората. Да се бориш за Тровенланд. Да защитиш народа, ако… ако не е останал друг да го направи.
Гърлото на Скара се беше свило на топка, толкова стегнато, че едва успяваше да говори:
— Да се боря? Но…
— Научила съм те как. Опитах. Думите са оръжия. — Пасторът изтри потеклите по бузите на Скара сълзи. Дори не беше осъзнала, че плаче. — Дядо ти е прав. Ти си смела и умна. Но сега трябва да си и силна. Вече не си дете. Не забравяй, кръвта на Бейл тече в жилите ти. Сега върви.
Босите крака на Скара зашляпаха по пода, когато последва Синия Дженър. Трепереше от студ по тази тънка нощница. Уроците на майка Кайър бяха пуснали толкова дълбоки корени, че въпреки че умираше от страх, първата ѝ мисъл бе, че не е облечена подобаващо. Светлината на огъня отвън хвърляше остри сенки по застлания със слама под. Чу панически викове. Кучешки лай, който секна отведнъж. Тежки удари, като от повалено дърво.
Като от секири по портата.
Промъкнаха се на пръсти в стаята за гости, където само допреди месеци воините спяха на пода, сбутани рамо до рамо. Сега на пода се мъдреше само протритото одеяло на Синия Дженър.
— Какво става? — прошепна Скара. Не можа да разпознае собствения си глас, беше толкова немощен и треперещ.
— Яркия Йълинг пристигна с дружината си, със Съратниците — отвърна Дженър. — Дошли са да уредят сметките на баба Вексен. Йейлтофт гори. Съжалявам, принцесо.
Скара се стресна, когато той постави нещо на шията ѝ. Беше нашийник от оплетена сребърна тел и фина верига, която подрънкваше леко. Точно като на инглингското момиче, което идваше сутрин да сплита косата ѝ.
— Робиня ли съм? — прошепна тя, докато Дженър закопчаваше другия край на веригата за китката си.
— Трябва да изглежда сякаш си.
Отвън долетя трясък, сблъсък на метал в дърво и Скара се сви уплашено. Дженър я притисна към стената, духна пламъка на свещта и двамата изчезнаха в тъмнината. Скара го видя да изважда нож, баща Луна проблесна едва доловимо по острието.
Сега от другата страна на вратата някой виеше, пронизителен, отвратителен вой. Не бяха хора, а зверове, онези, които крещяха. Скара затвори очи и по стиснатите ѝ клепачи избиха сълзи. Започна да се моли — смотолевени, изпелтечени и безсмислени молитви. Към всеки бог и към никой конкретно.
Лесно е да си смел, когато Последната врата е съвсем мъничка в далечината, дребно, незначително нещо, нечий друг проблем. Но сега леденият дъх на Смърт по врата ѝ попари всякакъв кураж. Как лековато говори за смелост и кураж само допреди няколко часа. Сега разбираше какво означава малодушие.
Чу се пронизителен писък и после стана тихо, но тишината се оказа по-страшна от шума. Скара усети Дженър да я придърпва към себе си и долови миризливия му дъх по бузата си.
— Трябва да вървим.
— Страх ме е — прошепна тя.
— Мен също. Но ако просто си вървим невъзмутимо, имаме шанс да се измъкнем с приказки. Хванат ли ни да се крием обаче…
„Ще покориш страховете си само ако ги посрещнеш лице в лице“, казваше дядо ѝ. „Криеш ли се от тях, те ще покорят теб.“ Дженър открехна леко вратата, тя изскърца тихо и Скара се промуши навън. Краката ѝ трепереха така силно, че коленете ѝ почти се удряха едно в друго.
Едното ѝ босо стъпало се хлъзна в нещо мокро на пода. До вратата седеше мъртвец, а сламата на пода около него беше потъмняла от кръв.
Името му беше Борид. Един от воините, който някога беше служил при баща ѝ. Когато беше малка, я слагаше на раменете си, за да си откъсне праскова от овощната градина пред стените на Бейлова крепост.
Скара извърна бавно плувнали в сълзи очи по посока на гласовете. Погледът ѝ пробяга по пода, по натрошени оръжия и разцепени щитове. По още трупове, свити на кълбо, проснати по корем, по гръб с разперени ръце и крака, навсякъде между дървените колони, дали името „Гората“ на тронната зала на дядо ѝ.
В светлината край догарящото огнище в средата се бяха събрали хора. Прославени воини, с брони, оръжия и гривни по ръцете, обагрени в цветовете на пламъците и дълги сенки, разтеглени по пода към нея.
Майка Кайър стоеше сред тях, а също дядо ѝ, намъкнал набързо отесняла ризница и с вееща се в пълен безпорядък посивяла коса. Един висок, слаб воин се усмихваше приветливо на двамата си пленници. Имаше красиво, гладко и безгрижно като на дете лице. И въпреки това около него се беше оформило празно пространство сякаш останалите главорези не смееха да го доближат.