— Дунверк чул, че се готви нападение. Гетландци и ванстерландци, заедно. Ще се опитат да превземат крепостта и изгорят корабите ни.
— Ще нападнат това място? — прихна един от мъжете. — Тия са пълни глупаци.
Кол закима отегчено:
— И аз това си казах първо, като чух, и продължавам да го мисля.
— Откъде го е чул, от шпионина ли? — попита Луфта.
Кол замига на парцали. Това не беше очаквал.
— Ъхъ, от шпионина. Как му беше името…
— Само Яркия Йълинг знае това. Що не идеш да го питаш как му е името?
— Изпитвам такова огромно уважение към човека, не бих си и помислил да го занимавам с такива глупости. Ще нападнат крепостните порти.
— Глупаци ли? Луди са! — Луфта прокара език по зъбите си, очевидно ядосан. — Вие четиримата, идвате с мен, ще проверим портите. Вие двамата оставате тук.
Четиримата и Луфта излязоха изпод заслона. Един от мъжете вдигна щита си над глава, да го пази от дъжда.
— Аз ще остана да пазя тук, не се тревожете! — провикна се след тях Кол. — Гетландец покрай мен няма да мине!
Двамата останали пред вратата бяха жалка гледка. Единият беше млад, но вече оплешивял на места. Другият имаше голямо, червено като разлято вино, петно на лицето. Имаше хубав кинжал обаче. Сребърният гард на дръжката блестеше ярко, беше го изложил гордо на показ в колана си сякаш е голяма работа с кинжал като този, но Кол се досещаше, че най-вероятно го бе откраднал от трупа на някой злощастен тровенландец.
В момента, в който се увери, че Луфта е достатъчно далеч, за да го чуе, този същият взе да се оплаква:
— Повечето от хората на Йълинг сега плячкосват из Тровенланд, а ние висим тук.
— Така е, голяма несправедливост. От друга страна — Кол свали наметалото на Фрор и взе да го тръска отривисто от водата. — Няма по-сигурно място от тази крепост из всички земи около Разбито море.
— Внимавай, бе! — изръмжа Петното. Беше прекалено зает да се пази от пръските вода и плющящото наметало, за да усети как Кол измъкна с лекота кинжала от колана му. Невероятно, какво пропуска човек, когато го разсееш.
— Оу, ще прощаваш, кралю мой! — Кол се дръпна назад и смушка с лакът Плешивия в ребрата. — На сериозно се взима дружката ти, а? — Изтръска още веднъж наметалото и мушна незабелязано кинжала в колана му. — Гледай сега какво ще ти покажа! — Вдигна ръка и преди някой от двамата да успее да каже и дума, запремята през кокалчетата на пръстите си една голяма, медна монета. Мърдаше чевръсто пръсти, монетата се премяташе от кокалче на кокалче, а очите на мъжете се приковаха опулени в нея.
— Мед, мед, мед — промърмори Кол — и, опа… сребро!
Метна рязко ръка на една страна и изведнъж на мястото на медната монета, между палец и показалец, заблещука изсеченото в сребро лице на кралица Лейтлин.
Плешивият сбърчи чело и се наведе напред:
— Как го направи?
— Ха, нищо работа. Сега ще ти покажа. Ще ми заемеш ли кинжала си за момент?
— Какъв кинжал?
— Твоят кинжал. — Кол посочи към колана му. — Ей този.
Петното скочи на крака като ужилен:
— Какви ги вършиш с проклетия ми нож?
— Какво? — Плешивия зяпна към колана си. — Как…
— Единствен бог не гледа с добро око на кражбата. — Кол вдигна ръце, самото олицетворение на смиреност и богоязливост. — Всеизвестна истина е.
Черната длан на Трън запуши устата на Петното, а ножът ѝ се заби във врата му. Почти в същия момент главата на Плешивия трепна рязко. Острието на секирата на Фрор стърчеше забито в тила му. Плешивия кръстоса очи, смотолеви нещо и падна настрани.
— Да тръгваме — изсъска Трън, полагайки внимателно тялото на Петното на земята. — Преди останалите да се върнат и също като мен да видят каква подла невестулка с двоен език си.
— Разбира се, о, мой Избран щите — отвърна Кол, повдигна изписаната с руни греда и отвори рязко вратата.
Убиец
Едва дочакал бледото просветляване на хоризонта, Рейт полетя напред като скъсала въжето кръвожадна хрътка. Препускаше през мократа трева с щит в едната ръка, стиснал дръжката на секирата под острието с такава сила, че пръстите го заболяха.
Безсъмнено мечовете са по-красиви, но красивите оръжия, също като красивите хора, са склонни на своенравност. Мечовете изискват точна ръка, а обхванеше ли го Рейт опиянението от битката, ставаше меко казано нехаен. Веднъж блъска главата на един с плоската страна на острието, докато и главата и стоманата не ставаха за нищо. Секирата не е толкова чувствителна душа.
Поредната светкавица разтвори небето, открои мрачния, надвиснал над морето, черен масив на Бейлова крепост, сякаш закова във въздуха падащите косо под напора на вятър дъждовни капки и миг по-късно нощта се спусна отново. Той-който-изговаря-гръмотевицата изрева гръмогласното си възмущение от света така близо, че Рейт подскочи от изненада.