Още долавяше соления вкус на последния комат в устата си — отхапа голяма хапка от омесения с кръв хляб. Ванстерландци вярваха, че това е на добър късмет в битката, но според Рейт ярост и бяс вършеха повече работа, отколкото добрият късмет. Захапа здраво старото дървено трупче в устата си. Веднъж така си прехапа езика, че почти го прекъсна на две и оттогава не влизаше в битка без дърво между зъбите.
Няма друго такова усещане като това от влизането в битка. Заложил всичко на находчивост, воля и сила. Танц на прага на Последната врата. Плюнка в лицето на Смърт.
Беше така надъхан, че успя да остави назад Гром-гил-Горм, Сориорн, дори брат си, Ракки. Лъсналият от дъжда елфически камък на стената и малката светлинка в основата ѝ се тресяха пред очите му, все по-близо, все по-близо.
— Насам!
Момчето на отец Ярви държеше газения фенер над главата си и сочеше към скритата в чупка между стената и кулата врата. Лицето му беше изпънато от напрежение.
Рейт влетя в тесния коридор, блъска се в стените, взимаше стъпалата по три наведнъж, дъхът му излизаше с гърлено ръмжене. Краката му горяха, гърдите му изгаряха, мислите му бяха погълнати от пламъци, от звън на метал и ругатни, главата му щеше да се пръсне, когато най-накрая изскочи във вътрешния двор на крепостта.
Зърна за миг биещи се човешки фигури. Блясък на оръжия, пръски слюнка и летящи във въздуха трески, озъбената физиономия на Трън Бату и Рейт профуча покрай нея и се вряза в мелето от тела.
Щитът му се вряза в нечие лице и човекът се просна по гръб и изпусна меча си. Този до него залитна заднешком и насочи копието си към Трън. Рейт посече някого със секирата и го чу да крещи — животински, пресипнал врясък, стържещ писък на метал. Натисна напред с щита си и той застърга в нечий друг. Продължи да натиска, да съска, лигите му потекоха покрай дървеното трупче между зъбите. Беше обезумял, диво животно, звяр. Изтика човека от другата страна на щита, усети кървавите пръски слюнка от устата му по лицето си, беше толкова близо, че можеше да го целуне. Продължи да го изтиква назад, заби коляно в чатала му и онзи залитна назад. Глух тътен и мечът на Трън потъна дълбоко във врата му. Мъжът падна, острието остана заклещено в тялото му и Трън го пусна и ритна мъжа настрани.
Някой се търкаляше, омотан в брезентово платнище. Някой изкрещя в ухото на Рейт. Нещо звънна в шлема му и изведнъж всичко стана ярко и светло, толкова светло, че не виждаше нищо. Той изръмжа и замахна слепешката над щита си.
Нечия ръка се вкопчи в него и Рейт стовари тъпия край на секирата си в главата на човека. Удари го отново, докато падаше, стовари ботуш върху протегнатата му ръка, подхлъзна се и насмалко не падна — паветата в двора бяха хлъзгави от вода и кръв.
Изведнъж нямаше представа накъде е обърнат. Целият двор се клатеше и подскачаше пред очите му като палубата на кораб в бурно море. Видя Ракки, бялата му коса беше омазана с кръв, ръгаше с меча си. Гневът избухна с пълна сила в гърдите му и Рейт се вклини до брат си. Скопча щит с неговия и започна да блъска напред, да тика, да сече със секирата. Нещо го фрасна здраво в ребрата и той полетя настрани, прегази някакъв огън, пръснаха искри.
Проблесна стомана и Рейт дръпна рязко глава назад. Лицето му пламна от болка, нещо изстърга в шлема му и го килна на една страна. Успя да се промуши покрай копие, опита да фрасне с ръба на щита си нечия озъбена физиономия, но щитът се закачи в нещо. Погледна го и видя, че е напълно потрошен, две от дъските висяха от огънатия метален обръч.
— Мри, копеле! — изрева Рейт, но вместо думи, чу просто завалено мучене покрай дървеното трупче в устата си. Замахна широко и стовари секирата си в нечий шлем и той се вдлъбна. Продължи да млати. Изведнъж осъзна, че удряше стена, браздеше дълбоки, сиви резки в камъка, а ръката му беше напълно изтръпнала.
Някой го теглеше назад. Почерненото лице на Трън изникна отстрани, беше опръскано с вода и кръв. Сочеше нанякъде с почервеняло острие на нож, окървавената ѝ уста се отваряше, но Рейт не чуваше нищо.
Острието на огромен меч разсече въздуха, разцепи на две щит и запрати мъжа от другата му страна към стената в облак от пръски кръв. Рейт познаваше този меч. Беше го носил в продължение на три години. Беше го държал нощем в обятията си като любовница. Познаваше гласа му, песента, която пееше под ласките на камъка за точене.