— Ти си крал Удил? — Той изсумтя през масивния си, сплескан нос. — По-стар си, отколкото те изкарват песните.
— Съчинявани са отдавна — изграчи Удил. — Тогава бях по-млад.
Думите предизвикаха смях, но не и у мъж като този.
— Аз съм Дунверк — избоботи той. — Онзи, когото наричат Бика, отдаден на Единствен бог, предан на Върховния крал, Спътник на Яркия Йълинг.
— Това доказва единствено, че не те бива в избора както на приятели, така и на богове и крале — каза отец Ярви.
Този път смехът беше по-силен и Рейт нямаше как да отрече, че закачката си я биваше.
Но както можеше да се очаква, поражението попарва всяко чувство за хумор и изражението на Дунверк остана каменно.
— Ще видим, когато Йълинг се върне и доведе Смърт със себе си, клетвоотстъпници.
— Ние ще видим — подхвърли Трън, нахилена до уши въпреки иглата забита в рамото ѝ. — Ти ще си мъртъв и няма да видиш нищо.
Дунверк извади бавно меча си — жлебът на острието беше изписан с руни, а гардът на дръжката му бе позлатен и изработен под формата на глава на елен с могъщи, разклонени рога.
— Ако победя, ще пощадите ли останалите от хората ми?
Удил приличаше на проскубано пиле пред могъщата му осанка, но в очите му нямаше и следа от страх:
— Няма да победиш.
— Прекалено самоуверен си.
— Ако можеха да говорят, стотиците ми мъртви противници щяха да ти кажат, че съм самоуверен точно толкова, колкото заслужавам.
— Длъжен съм да те предупредя, старче, бил съм се навред из Ниските земи и там нямаше никой, който да устои насреща ми.
По белязаното лице на Удил пробяга бегла усмивка:
— Трябваше да си останеш в Ниските земи.
Дунверк нападна. Замахна здраво отгоре, но Удил избегна ловко меча му, без дори да свали своя от прегръдките си. Дунверк последва с могъщ пронизващ удар, но кралят на Гетланд просто отстъпи встрани с презрително изражение на лицето и едва сега разтвори ръце и остави меча си да се свлече бавно покрай крака му.
— Бика? — прихна развеселено Трън. — По-скоро тромава крава.
Дунверк изрева и нанесе два последователни посичащи удара, отдясно и отляво. На челото му изби пот — острието му явно тежеше. Воините пристъпиха назад и се снишиха зад щитовете си, явно не искаха да минат през Последната врата заради отплеснало се острие. Но Железния крал отново не бе впечатлен, просто пропусна първия замах покрай себе си и приклекна под свистящата стомана на втория, после пристъпи назад и зачака.
— Бий се! — изрева Дунверк.
— Правя го — отвърна спокойно Удил, хвана края на наметалото си, изтри ръба на острието на меча си и отново го прегърна до гърдите си.
Дунверк оголи зъби и тръгна напред, но кракът му поддаде и той се стовари на едно коляно. Над ръба на ботуша му бликна кръв и потече по каменните плочи около него. Едва в този момент Рейт осъзна, че Удил беше прерязал вената от вътрешната страна на бедрото на Дунверк.
— Славата на Железния крал е напълно заслужена — промърмори Ракки.
— Надявам се уменията на Яркия Йълинг да надминават твоите, Дунверк Бика — каза Удил. — Не можа да накараш един старец да се изпоти дори.
Дунверк се усмихна и зарея изцъклени очи в нищото:
— Ще видите на какво е способен Яркия Йълинг — прошепна той. Лицето му пребледня. — Всички ще видите. — Той падна настрани в огромната вече локва кръв около краката му.
Преобладаващото мнение бе, че това бе повече от подобаваща смърт.
Моята земя
Майка Слънце излезе като бледо петно на източния хоризонт и скри децата си, звездите, зад стоманеносивата завеса на зората. Крепостта се издигаше отпред, тъмна и помрачена като погребална могила на фона на безцветното небе в което кръжаха врани.
— Поне дъждът спря — промърмори Скара и избута назад качулката на наметалото си.
— Той-който-изговаря-гръмотевицата отнесе гневните си изблици навътре в земята — отвърна кралица Лейтлин. — Като всички момчета, вдига много шум, но бързо му минава. — Тя протегна ръка и вирна леко брадичката на принц Друин. — Да го поема ли?
— Не. — Скара го стисна в прегръдките си. — Мога да го нося. — Малките ръчички около врата ѝ ѝ даваха сила. Боговете ѝ бяха свидетели, в момента се нуждаеше от всичката сила на света.