Кралица на нищото
Влязоха в залата, около три дузини, изпосталели и мърляви като просяци и опърпани като крадци. Неколцина имаха мечове. Неколцина дърводелски брадви, ловни лъкове и касапски ножове. Едно момиче с чорлава, наподобяваща храсталак, коса стискаше копие, направено от дръжка на мотика, към която беше вързано острието на коса.
Рейт изду бузи и пресният белег започна да щипе ужасно:
— Ето ги и героите — каза той.
— Някои бойци се раждат, когато сложиш меч в ръката им и ги вкараш в тренировъчния квадрат — прошепна в ухото му Синия Дженър. — Други, когато майка Война разпери криле и от тях в ръцете им изпадне брадва. — Окаяната дружина коленичи неловко в полукръг около подиума на трона. — Иска се много кураж да се биеш без да си търсил битка, без да си обучен за битка, без да си готов за нея.
— Никой не е слагал меч в ръката ми, старче. Измъкнах го със сила от пръстите на стотици други, като го държах за острието. И не липсата на кураж ме притеснява, а липсата на умения.
— Аа, хубаво тогава, че имаш хиляда воини, строени отвън. Повикай ги.
Рейт се намуси и извърна глава, но не намери какво да каже. Ракки го биваше в приказките.
— Не куражлията или умелия възнаграждава майка Война. — Синия Дженър кимна към просяците около подиума. — А онези, които постигат най-доброто с това, което им попадне в ръцете.
Очевидно това се отнасяше и за Скара. Тя се усмихна на опърпаната сбирщина с такава благодарност, все едно бяха принца на Калийв, императрицата на Юга и една дузина дукове от Каталия, дошли да ѝ се закълнат във вярност.
— Благодаря ви, че сте тук, приятели мои. — Тя се наведе от трона на Бейл. Колкото и малко да бе тялото ѝ, успяваше да го изпълни с присъствието си. — Сънародници мои.
И те на свой ред изглеждаха така доволни, все едно коленичеха пред самата Ашенлир. Водачът им, възрастен воин с накълцано като касапски дръвник лице, се покашля:
— Принцесо Скара…
— Кралице Скара — поправи го сестра Ауд и нацупи устни. Явно се наслаждаваше на това, че се бе измъкнала от сянката на майка Скаер. Рейт извъртя с досада очи, но не можеше да я вини. Сянката на майка Скаер беше мрачно и мразовито място.
— Съжалявам, кралице моя — смотолеви воинът.
Но Скара дори не хвърляше сянка.
— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. За това, че бяхте оставени да се биете сами. И аз съм тази, която трябва да благодари. За това, че идвате да се биете за мен.
— Бих се за баща ти — поде възрастният мъж с треперещ от вълнение глас. — Бих се за дядо ти. Ще се бия до смърт и за теб. — Останалите около него закимаха одобрително.
Едно е да си готов да умреш, но съвсем друго да се хвърлиш през глава върху наточена стомана, особено ако единственият метал, с който са привикнали ръцете ти, е тенекията на ведрото за мляко. Съвсем доскоро Рейт щеше да се хили до припадък заедно с Ракки над подобна глупашка проява на лоялност. Но сега Ракки не беше наоколо, а и в момента на Рейт не му беше до смях.
Някога беше убеден в това какво трябва да се направи и обикновено решението на проблема завършваше с острието на секира. Така ставаха нещата във Ванстерланд. Но Скара имаше свой подход, различен подход и Рейт установи, че му харесваше да я гледа как работи. Всъщност харесваше му да я гледа като цяло, много при това.
— Откъде идвате? — попита ги тя.
— Повечето сме от Окенби, кралице моя, или от околните му ферми.
— О, знам го! Там растат великолепни букови гори…
— Докато Яркия Йълинг не ги изгори — кресна една жена, чието лице споделяше остротата на малката брадвичка, препасана в колана ѝ. — Всичко изгори.
— Така е, но и ние му показахме какво можем с огън. — Възрастният воин постави мръсна длан на рамото на младежа до себе си. — Изгорихме част от плячката и провизиите му. И една шатра с все хората му в нея.
— Трябваше да ги видиш как танцуваха — изръмжа жената.
— Аз спипах един от тях, когато отиде да пикае! — извиси фалцет едно момче, после лицето му пламна и то закова очи в земята. — Кралице моя… да кажа…
— Свършили сте чудесна работа. — Рейт видя сухожилията на ръцете на Скара да се опъват, когато тя стисна подлакътниците на трона на Бейл. — Къде е в момента Йълинг?
— Няма го — отвърна момчето. — Лагеруваха на плажа при Харентофт, ама събраха лагера посред нощ и си тръгнаха.
— Кога? — попита Дженър.
— Преди дванайсет дни.
Старият моряк, видимо недоволен, подръпна рехавата си брада: