Кол знаеше, че няма друг начин. Докосна с върха на пръстите си майчините теглилки през ризата му. Спомни си я как крещеше по него да слезе от мачтата. Естествено, че ще си в по-голяма безопасност на палубата, но искаш ли да промениш света, трябва да се научиш от време на време да поемаш рискове.
— О, велики принце! — Изненада се от това колко звънлив бе гласът му, от непринудеността си, все едно беше в ковачницата на Рин. — Може би е време да се оттеглиш. Защо не идеш да си легнеш и не оставиш пастора ти да се пазари от твое име?
Вероятно страхливецът понасяше по-леко ужаса, все пак изправя се лице в лице със страха по няколко пъти на ден. Кол събра кураж и пристъпи напред, размаха ръце, все едно нямаше представа каква проява на неуважение беше това.
— Очевидно племенницата на крал Удил взима решенията вместо теб. Змия, обърнала се срещу собственото си семейство. Змия, която макар и окована във верига, продължава да плюе отрова. Трябва ли да си губим времето като се преструваме, че не е така? Пък и в края на краищата, както сам каза… — Кол постави длан на гърдите си, — фермерът, — протегна ръка към Изриун — и касапинът… се договарят за подялбата на месото без да искат мнението… — Той протегна една ръка към кралица Лейтлин, а другата към принц Варослаф — … на свинете.
Настъпи гробна тишина. Воините на Варослаф се наежиха. Един изруга под нос на езика на хората коне. Друг пристъпи напред и посегна към извития меч на кръста си. Трън зашлеви с опакото на ръката си Кол през лицето.
Щеше му се да си мисли, че беше очаквал това и сам се просна на земята, но ако трябваше да бъде честен — имаше чувството, че го удариха с чук в лицето. Главата му се маеше, надигна се с мъка, подпря се на лакът и извърна нагоре пламнало от болка лице. Кралица Лейтлин го гледаше свирепо отгоре:
— Ще бъдеш бичуван за това.
Грубата десница на Варослаф беше вдигната да възпре напиращите напред воини. От очите му струеше такъв студ, че Кол усети пикнята да замръзва в мехура му. Само преди няколко дни си повтаряше, че е време да спре да се мисли за много умен. Явно някои хора никога няма да се научат.
Изриун се надвеси над рамото на Варослаф:
— Трябва да го одереш жив за тази наглост…
Тя изпищя, когато принцът я дръпна пред себе си за веригата на шията ѝ.
— Не смей да ми казваш какво трябва да правя. — Той я запрати препъваща се към вратата. Трън на свой ред сграбчи Кол под мишницата, вдигна го като перце от пода и го повлече също натам.
— Добре изиграно — прошепна му тя. — Не те заболя, нали?
— Удряш като момиче — успя да изписка той, докато Трън го изхвърляше в преддверието на залата.
— Доволен ли си? — кресна в лицето му Изриун след като Трън затвори вратите.
Кол се надигна и седна на пода. Докосна внимателно устните си и видя, че пръстите му са почервенели.
— Обикновено съм по-доволен, когато не ми е разбита устата.
— Хайде, смей се! — озъби се насреща му Изриун. Това не беше подигравателна усмивка, по-скоро агония. — Боговете са ми свидетели, на твое място щях да се пръсна от смях. Бях дъщеря на крал! Пастор, стоях до баба Вексен! А сега… — Тя вдигна рязко ръка, веригата ѝ се изопна и нашийникът се впи във врата ѝ, но колкото ѝ да се стараеше, ръката ѝ не можеше да се изпъне докрай. — Ако можех, сама щях да се смея на себе си!
Кол поклати глава и се надигна тромаво от пода.
— Не и аз. Аз помня какво е да си роб. — Спомни си килера, в който ги държаха, него, майка му и останалите роби. Помнеше тъмнината. Миризмата. Помнеше допира на нашийника. Помнеше също какво изпита, когато отец Ярви заповяда да го свалят от врата му. Това не бяха лесни за забравяне неща. — Съжалявам. Знам, че нямаш полза от съчувствието ми, но аз наистина съжалявам.
Татуираният на бузата ѝ кон помръдна, когато тя изскърца със зъби:
— Просто направих каквото трябваше да се направи. Стоях до онези, които стояха до мен. Опитах да изпълня дълга си. Да удържа на думата си.
— Знам. — Кол сведе изкривено от болка лице към пода. Нямаше усещането, че това е най-доброто, на което е способен. — Но аз трябва да направя същото.
Мина време преди вратите да се отворят и кралица Лейтлин да излезе в преддверието.
— Успяхте ли да се споразумеете, кралице моя? — попита Кол.
— Едва след като отровата изтече от раната. Справи се много изкусно със ситуацията. Мисля, че от теб ще излезе прекрасен пастор.