Кол усети да го облива топла вълна и не успя да сдържи усмивката си. Похвалата на великия е опияняваща напитка, спор нямаше. Той се поклони дълбоко:
— Ласкаеш ме, кралице моя.
— Само за едно не успяхме да се договорим с принца.
Трън се усмихна широко на Изриун:
— Цената ти.
— Моята цена… — смотолеви тя и очите ѝ се ококориха.
— Предложих му червен скъпоценен камък и момичето, което сресва косата ми. — Кралица Лейтлин сви рамене. — Но Варослаф поиска сто сребърни къса отгоре.
Лицето на Изриун потрепери и застина в нещо средно между непокорство и уплаха:
— Прие ли?
— За толкова пари можеш да купиш кораб, с платна и всичко останало. Струва ли си да плащаш такава цена, за да видиш как някакъв роб се дави в канавката? А сега влизай обратно вътре, господарят ти чака. И не е в добро настроение.
— Ще си отмъстя! — озъби се насреща ѝ Изриун. — На теб и сакатия ти син! Кълна се!
Лейтлин се усмихна. Усмивката ѝ бе по-хладна от водите на морето в далечния север, където снегът никога не се топеше и накара Кол да се замисли кой от двама им с Варослаф бе по-безмилостен.
— Враговете са цената на успеха, робе. Чула съм стотици подобни напразни клетви, но ето, че продължавам да спя спокойно нощем. — Тя щракна с пръсти. — Тръгвай, Кол.
Кол хвърли последен поглед към застаналата пред отворените врати Изриун. Беше намотала веригата около дланта си и теглеше свирепо, с такава ярост, че пръстите ѝ бяха побелели. Спомни си какво казваше отец Ярви, че добрият пастор посреща реалността такава каквато е и спасява каквото може. Затова обърна гръб и забърза след кралицата.
— Какво му даде, кралице моя? — попита, докато вървяха по облия коридор с блестящата през тесните прозорци майка Слънце.
— Варослаф не е глупак, а и тази змия Изриун го беше подготвила добре. Знае, че в момента сме слаби. И вижда в това възможност да увеличи властта си на север, чак до устието на „Божествена“ и бреговете на Разбито море. — Тя сниши глас. — Наложи се да му дам Ройсток.
Кол преглътна мъчително. Нищо от това не се вписваше в идеята на Бранд за стоене в светлината.
— Кралски дар. Но наш ли е, че да го поднасяме?
— Няма значение, щом Варослаф може да го вземе — отвърна Лейтлин. — Нито ние, нито Върховния крал можем да го спрем, ако реши да го направи.
— Ние и Върховния крал в момента сме прекалено заети един с друг — изръмжа Трън.
— Ако може, мъдрият въобще не влиза във война, а само глупакът води две наведнъж.
Трън кимна на двамата воини, стоящи на пост пред предоставените на кралицата покои, и отвори вратите:
— Нещо ми подсказва, че Варослаф няма да се задоволи само с Ройсток.
Докато прекрачваше прага, Кол си припомни ледения поглед на принца и потрепери.
— Имам чувството, че Варослаф няма да спре и на края на света.
— Назад! — Трън изтика кралицата към стената и измъкна секирата си с такава светкавична бързина, че почти отнесе една от веждите на Кол.
В дъното на стаята, в сянката имаше някой. Имаше човек, седеше с кръстосани крака върху масата, увит в старо, парцаливо наметало и с качулка на главата. Кол насмалко да изпусне кинжала си върху собствения си крак, така трепереха ръцете му. Чевръсти или не, пръстите са склонни да те предадат, когато Смърт издиша хладен дъх в тила ти.
За късмет Трън не беше от онези, които се подаваха лесно на страха.
— Говори — кресна тя, заела стойка за бой между кралицата и тайнствения посетител. — Преди да съм те убила.
— Със собствената ми секира ли ще го направиш, Трън Бату? — Качулката се повдигна и в нея проблесна око. — Пораснал си, Кол. Помня как висеше от мачтата на „Южен вятър“, а майка ти викаше по теб да слизаш. Помня и как ме молеше да ти покажа магия.
Секирата увисна в ръката на Трън.
— Скифър?
— Можеше просто да почукаш на вратата. — Кралица Лейтлин отмести Трън настрани и оправи роклята си.
— Чукането по врати не гарантира аудиенция, Златна кралице. Изминах дълъг път дотук от земите на Алиюкс. Пропътувах цялото разстояние по „Непристъпна“ и „Божествена“ в компанията на принц Варослаф. Не че той знаеше за присъствието ми. — Скифър свали бавно качулката си и Кол ахна сподавено при вида ѝ. Въпреки тъмнината видя, че цялата лява половина на лицето ѝ бе обезобразена от множество белези от изгорено. Половината ѝ вежда я нямаше, а остриганата ѝ до кожа глава бе осеяна с оплешивели петна.
— Какво е станало с теб? — попита Трън.
Скифър се усмихна. Или поне половината от лицето ѝ го направи. Другата половина просто се смачка като стара кожа.