— Баба Вексен изпрати хората си на юг, гълъбчето ми. Да ме накажат за откраднатите от руините на Строком елфически реликви. — Погледът ѝ се стрелна към греещата в бледосиньо гривна на ръката ѝ. — Запалиха къщата ми. Убиха сина ми и жена му. Убиха синовете на сина ми. Но откриха, че аз не съм така лесна за убиване като тях.
— Баба Вексен има дълга памет за стари сметки — промърмори кралица Лейтлин.
— И сега ще открие, че не само тя. — Скифър отметна назад глава и белезите ѝ лъснаха. — Баба Вексен доведе Смърт на прага ми. Благоприличието повелява да ѝ върна услугата. Прочетох поличбите. Гледах птиците в небето. Разгадах вълничките по повърхността на водата и вече знам всичко. Вие ще ме отведе с вас през Разбито море в Торлби. Още ли искаш да видиш магия, Кол?
— Не — отвърна Кол, но както започваше да подозира, хората често задаваха въпроси без да се интересуват от отговорите им.
— Трябва да говоря с отец Ярви. — Скифър изви устни, оголи зъби и избълва — после тръгвам на война!
Пепел
Флотът на крал Удил се подготвяше да се изплюе в лицето на Върховния крал.
Един червенокос тровенландец се беше изправил в цял ръст на една канара и ревеше с пълно гърло куплетите от „Балада за Ашенлир“. Липсата на слух не го притесняваше, компенсираше я с ентусиазъм. Пееше любимата на воините песен за това как приближените от свитата на кралицата се готвят да срещнат смъртта си в славна битка. Мъжете около него мълвяха под нос добре познатите думи, прокарваха за последен път камъка за точене по остриетата, потягаха тетивите на лъковете, закопчаваха катарами на ризниците.
Човек ще си каже, че бойците ще предпочетат да пеят преди сражение песни за воини, които преживяват битката и умират от старост, сити, доволни и богати в собствения си дом. От друга страна, замислиш ли се, виждаш, че в повечето от това, което правеха, нямаше смисъл. Само една от причините, според Рейт, да не се замисляш много.
Бяха свалили всичкия ненужен товар от корабите, за да направят място за повече воини на палубите, а всичките провизии лежаха на купчини по плажа. Някои от мъжете бяха решили да носят ризниците си, от страх от острие на меч или стрела. Други ги бяха оставили на брега от страх, да не ги завлекат в ледената прегръдка на майка Море. Тежък избор, пълна лудост, да се налага да избираш между двете. Но войната се състоеше предимно от подобни залози.
Всеки от мъжете намираше куража си посвоему. Подхвърляха един на друг недотам забавни шеги, смееха се пресилено, обзалагаха се кой ще натрупа по-висока камара от вражески трупове или просто обясняваха как да се подели собствеността им, ако минеха през Последната врата преди зазоряване. Някои стискаха в шепи свещени талисмани или нещо, подарено за късмет от жените им у дома, други се прегръщаха един друг, трети шляпаха другарите си по раменете, крещяха надъхани за битка един друг в лицата си. Имаше и такива, които мълчаха и се взираха във водите на майка Море, където щеше да се решава съдбата им.
Рейт беше готов. Беше готов от часове. От дни. От момента, в който Скара даде гласа си в полза на крал Удил. Обърна гръб на останалите и свъсил вежди, се загледа в овъглените останки от града над плажа. Напълни гърди с миризмата на сол и дим. Странно, човек дори не се замисля за дишането си до момента, в който не осъзнае, че може би това е последният му дъх.
— Казваше се Валсо.
— Ъ? — обърна се озадачен Рейт.
— Градът. — Синия Дженър зарови пръсти в брадата си, среса я наляво, после надясно и накрая отново надолу. — Имаше добър пазар. Агнета напролет. Роби през есента. Заспало градче през повечето време, но върнеха ли се мъжете от поход, падаха шумни веселби. Прекарал съм няколко бурни нощи в тронната зала тук. — Той кимна към един стърчащ от камарата овъглени дървени греди каменен комин. — Мисля, че беше ей там. Пях песни с мъже, повечето от които вече ги няма.
— Имаш глас, а?
Дженър прихна развеселен:
— Когато съм пиян, си мисля, че имам.
— Е, там май повече няма да се пее. — Рейт се замисли над това колко ли семейства бяха загубили домовете си в този изгорял град. А също в останалите, покрай брега, на които се натъкнаха през целия път на запад дотук. Ферма подир ферма, село подир село, град подир град — само въглен и пепел.
Размърда пръстите на лявата си ръка и усети добре познатата стара болка в кокалчетата. Боговете му бяха свидетели, той самият бе палил неведнъж. Гледа смаяно как пламъците поглъщат дървото и осветяват нощта и после се чувстваше могъщ като бог. И се беше хвалил с това, пръскаше се от гордост от похвалите на Горм. Пепелта бе едно от многото неща, за които избягваше да мисли. За пепелта и хората, изгубили всичко. За мъртвите. За изгорените. Но мисленето е едно, а сънищата съвсем друга работа, тях човек не избира. Казваха, че боговете ти изпращат такива, каквито си заслужил.