— Отец Ярви винаги крие по нещо… — Скара трепна, докосна с върховете на пръстите бузата си и по тях остана нещо червено.
Един молитвоплетец крачеше сред воините, виеше протяжно благословии, топеше почервеняла до китката ръка в купа с кръвта от приношенията за майка Война и пръскаше мъжете за късмет в битката.
— Това е, за да ти върви в боя — каза Рейт.
— Аз няма да съм там. — Скара извърна глава към руините на Валсо и стисна гневно устни. — Ще ми се да можех да държа меч.
— Аз ще държа меч от твое име. — И преди да осъзнае какво правеше, Рейт коленичи на скалите, вдигна над глава секирата си и ѝ поднесе острието, точно като Хордру, избраният щит, в песента.
Скара погледна надолу и повдигна вежда:
— Това е секира.
— Мечовете са за красивите и умните.
— И само едно от двете не е зле. — Днес носеше косата си спусната над едното рамо на дебела плитка. Отметна рязко глава и я прехвърли на гърба си. После, точно като Ашенлир в песента, се наведе и целуна острието на секирата. Рейт се осъмни, че би изпитал такава тръпка, ако го беше целунала по устните. Естествено, това бяха пълни глупости, но когато Последната врата се разтваря широко отпред, на всеки му е позволено малко глупост.
— Ако видиш Смърт в морето — каза му Скара, — стой настрана от нея.
— Мястото на един воин е до Смърт — отвърна Рейт изправяйки се. — Само така може да я насочва към враговете си.
И той се обърна и тръгна надолу към майка Море, с облени в светлината на залеза искрящи води. Надолу към стотиците поклащащи се в прибоя кораби и озъбените им, свирепи статуи на носовете. Надолу, сред гъстата тълпа от братя по оръжие, готови да застанат пред Последната врата, да изпитат куража и уменията си — напираща срещу прибоя човешка вълна.
Рейт усети приятното замайване от смесицата на страх и вълнение, докато заемаше мястото си на носа на кораба. Беше винаги пръв в битката, винаги, вече усещаше приятното гъделичкане на опиянението от нея в гърлото си.
— Иска ти се да си до Трошача на мечове, нали? — попита Дженър.
— Не — отвърна Рейт и беше напълно откровен, казвайки го. — Един мъдър мъж веднъж ми каза, че най-важното във войната е да постигнеш каквото можеш с каквото ти се изпречи на пътя. Стъпил здраво с два крака върху баща Земя, от Трошача на мечове няма по-страховит воин. — Той се усмихна на Дженър. — Но нещо ми подсказва, че ти си дърто копеле, което си знае работата на палубата на кораб.
— Правя разлика между носа и кърмата. — Дженър го плесна дружески по рамото. — Радвам се, че си в екипажа ми, момче.
— Ще гледам да не те разочаровам, старче. — Искаше му се думите да прозвучат пълни с презрение и подигравка, точно както се заяждаха обикновено с Ракки, но вместо това те прозвучаха простосърдечно, чак гласът му потрепери, казвайки ги.
Дженър се усмихна и обветреното му лице се надипли от ситни бръчици:
— Знам, че няма да ме разочароваш. Кралят говори.
Удил стоеше на рулевата платформа на кораба си, стъпил с един крак върху борда, с една ръка прегърнал меч до гърдите си, с другата стиснал кърмата, завършваща със статуя на озъбена вълча глава. Не носеше ризница, нито щит, ни шлем на главата. Обикновеният метален обръч, който представляваше короната му, блестеше в сивите му коси. Беше мъж, уверен в уменията и късмета си в битка. Презрението, с което гледаше Смърт, караше враговете му да треперят от страх, а воините му да се пръскат от гордост. Такъв мъж не се нуждаеше от друга броня.
— Приятели мои! — провикна се той и дрезгавият му глас сложи край на нервното мърморене по палубите. — Братя! Воини от Гетланд и Тровенланд! Чакахте достатъчно дълго. Но днес най-после ще отдадем дължимото на майка Война. Днес ще е червен ден, кървав ден, ден на враните. Днес ще се бием!
Рейт изръмжа и чу мъжете около него да правят същото.
— За този ден пасторите ще пишат в дебелите си книги — продължи Удил. — А странстващите певци ще пеят край огнищата. За тази битка ще разказвате на правнуците си и ще се пръскате от гордост, че сте се били в нея. Ние сме мечът, който ще изреже от лицето самодоволната усмивка на Яркия Йълинг, ние сме ръката, която ще зашлеви баба Вексен. Гром-гил-Горм и ванстерландците му ще стъпчат хората на Върховния крал върху неподатливата гръд на баща Земя. Ние ще ги изпратим в ледената прегръдка на майка Море.
Кралят се изправи в цял ръст. Сивата му коса се развя покрай белязаното му лице. Очите му засвяткаха трескаво.
— Смърт чака всички ни, братя мои. Ще се промъкнете ли покрай нея към Последната врата с подвити опашки? Или ще я посрещнете с гордо вдигнати глави и меч в ръка?