— С меч в ръка! С меч в ръка! — разнесоха се от всички палуби викове и мечовете напуснаха със съскане ножниците им.
Удил кимна, свъсил вежди.
— Не съм пастор. Нямам повече думи за вас. — Той хвана дръжката на меча си и го вдигна високо над глава. — Острието ми ще говори от мое име! Стоманата е отговорът!
Мъжете закрещяха, заудряха по греблата, зачаткаха със старателно наточени остриета в металните кантове на щитовете си. Вдигнаха оръжия над главите си и от всяка палуба поникна лъскава гора от стомана. И сред всичко това, най-силно от всички викаше Рейт.
— Не мислех, че някога ще те чуя да викаш за краля на Гетланд — промърмори Дженър.
Рейт се покашля, беше пресипнал от викане:
— Е, знаеш как е. От най-върлия враг излиза най-верен съюзник.
— Ха. Бързо учиш, момче!
Настъпи тишина. И най-малкият шум беше гръмотевица — скърцането на ботуша на Рейт върху борда на кораба, плискащите лениво брега вълни на прибоя. Съскането на мазолеста кожа, когато Синия Дженър потри длани и прошепна последна молитва към майка Война. Тракането на греблата в дървото на бордовете, крясъкът на самотния гларус, който прелетя ниско над корабите и пое на юг.
— Добра поличба — каза крал Удил и свали рязко меч.
— Тегли! — изрева Дженър.
Мъжете се нахвърлиха на греблата. Кръвта им кипеше, от страх, от гняв. Гладни за плячка и зажаднели за слава. Както подобаваше на името му, „Черно куче“ препусна напред като ловна хрътка и остави назад сивите платна на кораба на Удил. От високия нос полетяха солени пръски, вятърът разроши косата на Рейт. Дървото заскърца, вълните задумкаха гръмогласно по дървените бордове. Гласовете на капитаните се извисиха над шума, изкрещяха заповеди на кормчиите, които на свой ред завикаха на гребците — всеки екипаж искаше да влезе пръв в битка.
За това беше роден. Рейт вирна брадичка и зави като вълк.
Отдалеч
Сърцето на Скара се беше качило в гърлото ѝ, когато се хвана за стърчащия корен и се издърпа нагоре към върха на хълма. Далеч от подобаващото на кралица поведение, както сестра Ауд побърза да ѝ напомни, но тя просто не можеше да остане на плажа. Отказваше да стои на брега и гризе нокти в момент като този, в който се решаваше бъдещето на Тровенланд.
Не можеше да се бие в сражението, но поне можеше да го наблюдава, отдалеч.
Билото не беше толкова стръмно и тя продължи напред, превита о две. Нагънатият бряг на Ютмарк се разкри постепенно пред очите в далечината на юг. Най-отгоре бледите хълмове, после сивите каменни плажове отдолу, сребристата вода на протока и накрая, в средата — кораби.
— Флотът на Върховния крал — прошепна сестра Ауд. Лицето ѝ беше поруменяло от изкачването и приличаше още повече на праскова.
Дузина кораби, с повдигащи и спускащи се гребла. Част от тях с ниски, издължени корпуси, строени за битки, други масивни търговски галери с дебели търбуси, безсъмнено пълни с воините на баба Вексен, потеглили на поход на север. Настървени да пометат скромната войска на съюза им и смажат нищожното парче от Тровенланд под владението на Скара с безразличието на дете, газещо буболечки.
Гневът се надигна горещ в гърдите ѝ и тя стисна юмруци. Изкатери последните няколко крачки до върха на носа и застана до отец Ярви и майка Скаер. На запад, дългият плаж се стелеше, докъдето ѝ стигаше погледът и се размиваше в потъващата зад хоризонта майка Слънце.
— Богове — простена тя.
Чакълестият бряг под носа гъмжеше от хора. Приличаха на мравки, изпълзели от разровен мравуняк. Боядисаните в разни цветове щитове бяха като точки, тук-там лъщеше метал, мъничките знамена, указващи къде да се съберат различните дружини, плющяха под напорите на вятъра. Прехвърлените през протока воини на Върховния крал. Два пълни кораба, може би три. Стотици, хиляди. Не можеше да повярва, че това се случваше наистина.
— Толкова много — прошепна.
— Колкото повече оставим да прехвърлят през протока — каза майка Скаер — толкова повече Гром-гил-Горм ще спипа неподготвени, толкова повече от тях ще умрат.
Думите пронизаха Скара като кинжал, изпита остър пристъп на тревога, стисна с една ръка другата, за да я спре да трепери.
— Мислиш ли… — Гласът ѝ я предаде преди дори да е изрекла името. — Че Яркия Йълинг е там долу? — Спомените я връхлетяха на мига, миловидното му лице, звънкия, напевен глас, ужасът, който бе изпитала в онази нощ. Вбеси се от собственото си малодушие. Тя е кралица. Кралиците не изпитват страх.