Отец Ярви извърна очи към нея:
— Истинският герой предвожда армията си.
— Той не е герой.
— Всеки герой е нечий злодей.
— Герой или злодей — яркосините очи на майка Скаер бяха приковани в мъжете на плажа под носа, — хората му не са готови за битка.
Беше права. Воините бяха сформирали стена от щитове между дюните, обърната към вътрешността на брега, към злокобната на вид гора в края на плажа, а в средата ѝ, на висок прът, блестеше златното слънце на Единствен бог. Военният опит на Скара се простираше дотам, че беше виждала момчетата да се упражняват в тренировъчния квадрат зад тронната зала на дядо ѝ, но дори тя виждаше, че онези долу не бяха готови за битка. Стената им беше крива с множество пролуки в нея.
— Хората на баба Вексен са събрани от много и далечни земи — каза отец Ярви. — Не са свикнали да се бият заедно. Мнозина от тях дори не говорят един език.
В този момент флотът на крал Удил заобикаляше носа. Корабите бяха подредени в клин. Над бялата бразда от разпенена вода зад кърмите, описваща дъга към овъглените останки от Валсо, кръжаха гларуси. От корабите на Върховния крал явно ги бяха забелязали, част от тях промениха курс и се насочиха към тях, за да ги пресрещнат, други извърнаха в обратна посока, а трети ускориха темпо и продължиха към брега, но това им коства много — оплетоха гребла, удряха бордове един в друг, настъпи объркване.
— Изненадата е на наша страна — каза сестра Ауд, която най-после бе успяла да си поеме дъх. — А изненадата е половин победа.
Скара сбърчи чело и извърна поглед настрани към нея:
— В колко битки си се била?
— Аз имам вяра в съюза ни, кралице моя — отвърна пасторът и скръсти ръце на гърдите си. — Уповавам се безрезервно на Трошача на мечове, на крал Удил, на Синия Дженър.
— И Рейт. — Думите си изплъзнаха неволно от устните на Скара. Всъщност, до момента дори не бе подозирала, че се доверява на Рейт, още по-малко, че ще го каже на глас.
Сестра Ауд повдигна вежда:
— На него не чак толкова.
Разнесе се протяжен, плътен рев на рог, така дълбок, че на Скара ѝ се стори, че земята потрепери.
Майка Скаер се изправи в цял ръст:
— Трошача на мечове пристига на угощението!
Изведнъж от гората се изсипаха хора и хукнаха през дюните. Скара се досещаше, че тичат с всички сили, но от билото на хълма изглеждаше така, сякаш пълзяха, бавно, както се точи медът през зимата.
Осъзна, че стискаше с превързаната си ръка рамото на сестра Ауд. Последният път, когато беше толкова изплашена, беше в нощта, в която изгоря Гората, но този път усещаше непоносимо вълнение, примесено със страх. Съдбата ѝ, съдбата на Тровенланд, тази на цяло Разбито море висяха на косъм. Не можеше да понесе повече да гледа надолу, не можеше и да извърне глава.
Един от воините на Върховния крал изтича пред стената от щитове и взе да ръкомаха в отчаян опит да подготви останалите да посрещнат щурма. Вятърът донесе до ушите на Скара накъсаните му крясъци, заглушени, идващи много отдалеч, но беше прекалено късно.
Трошача на мечове всеки момент щеше да връхлети стената от щитове. Черното му знаме се вееше над прииждащите му като вълна воини — тъмна вълна с блестящ стоманен гребен.
— Смъртта ви идва — прошепна Скара.
Лицето я болеше, така изкривено от напрежение беше. Дробовете ѝ изгаряха, задъхваше се. Отправи безмълвна молитва към майка Война, хладна, зловеща молитва, да изтика обратно в морето нашествениците, нахлули в земята ѝ. Да ѝ позволи да се изплюе върху трупа на Яркия Йълинг преди залеза на майка Слънце и най-после да се освободи от страха от него.
Изглежда молитвите ѝ бяха чути. Ванстерландци се изсипаха като черен прилив по затревените дюни. Бойните им викове долитаха, понесени от вятъра, странни, изкривени. И като пясъчна дига на пътя на прибоя, зле подредената стена от щитове на Върховния крал подаде и се разкъса в средата. Скара усети ръката на сестра Ауд върху своята и я стисна силно. Хората на Горм връхлетяха стената и майка Война разпери криле над брега на Тровенланд и се усмихна над предстоящото клане. Гласът ѝ беше желязна буря — шум като от хиляда ковачници и сто кланици. От време на време, незнайно защо, вятърът довяваше отделна дума, фраза или вик, яростен крясък, болезнен писък, молещ за прошка вик, така отчетливи, така отблизо, че Скара подскачаше от страх, защото имаше чувството, че викащият е зад гърба ѝ.
Отец Ярви пристъпи нетърпеливо напред, беше стиснал до болка жезъла си, не откъсваше очи от ставащото на плажа:
— Да — изсъска той — Да!