— Желязно сърце! — изрева някой. — Глава от желязо! Желязна ръка!
— Смъртта ви идва! — изкрещя друг и екипажът на „Черно куче“ поде вика. Рейт също закрещя, но с трупчето между зъбите от устата му излезе просто гърлено мучене. Дъхът му пареше, гореше, замахна с всичка сила със секирата и от парапета на борда хвръкнаха трески.
Още няколко гневни стрели прелетяха над водата. Надигна се глъчка от молитви и бойни викове. „Черно куче“ летеше право към кораба на нискоземците. Гребците на обърнатия към него борд скочиха от сандъците си с облещени очи. Рейт подушваше страха им, кръвта им, скочи на крака и зави като вълк.
Носът на „Черно куче“ се вряза в борда с гръмотевичен, разтърсващ трясък. Част от греблата хвръкнаха нагоре, други се пречупиха като съчки, трети се пръснаха на трески, останалите щръкнаха покрай носа на „Черно куче“ като копия. Корабът се разтресе, мъжете залитнаха и се вкопчиха кой в каквото намери. Корабът на нискоземците се килна силно на една страна и гребците му изпопадаха от сандъците. Един от стрелците на борда му падна по гръб и пусна стрелата си право нагоре.
Над разпенената вода между двата кораба полетяха куки. Железните им нокти се впиха в дървото. Една пропусна целта — закачи един от нискоземците под мишницата, повлече го напред и го преметна през борда.
— Тегли! — изрева Дженър и двата кораба започнаха да се приближават борд до борд, приклещвайки плетеницата от гребла и въжета помежду им. Рейт оголи зъби и постави крак на парапета на борда.
Полетя камък, издрънча остро в шлема на човека до Рейт и той се свлече, със зяпнала уста и нахлупен на носа, вдлъбнат и окървавен по ръба шлем.
„Какво чакаш?“
Рейт скочи напред, прелетя над побелялата от пяна вода между двата кораба и се озова насред мъже. Едно копие се отплесна от щита му, почти го изтръгна от ръката му.
Озъбен, Рейт замахна със секирата, отново и отново, докато не събори по гръб онзи с копието. Видя друг, с рижа брада, вдигаше секира да го посече. На кожена връвчица на врата си носеше крило на гарга — талисман за бързина в ръцете. Не го направи достатъчно бърз. Една стрела се заби в лицето му, точно под окото и той изпусна секирата и я сграбчи с две ръце.
Рейт го удари по главата и го просна на палубата. Една вълна блъсна кораба отстрани и окъпа и враг, и свой. Пръски морска вода, пръски кръв, напиращи напред мъже, блъсканица, трясък, писъци — мешавица от обезумели лица. Поредната вълна повдигна кърмата на кораба и Рейт се възползва от наклонената палуба и започна да ги изтиква назад с щита си, ръмжеше, плюеше, виеше — вълчи вой, вълче сърце.
На палубата се разрази буря от пращящо дърво, дрънчене на метал и пресипнали крясъци, изпълваше главата на Рейт до пръсване, ушите му звънтяха с него. Дървото под краката му беше хлъзгаво от вода и кръв. Палубата се надигаше и спускаше и при всяко нейно движение мъжете залитаха заднешком, после се сблъскваха отново с трясък на щитове. Корабът се беше сдобил със статуя на носа — дървото беше така накичено със стрели, че приличаше на таралеж.
Един от защитниците замахна да наръга Рейт с копие, но паниката бе сграбчила в нокти нискоземците и в удара му нямаше сърце. Рейт беше набрал бързина, извъртя се рязко, пропусна върха на копието покрай себе си, ръката му описа широка дъга и свистящото острие на секирата му потъна в рамото на мъжа. Удари го с такава сила, че го преметна през борда.
„Милостта е слабост“, караше ги да повтарят майка Скаер преди да им даде хляб. „Милостта е провал.“
Рейт замахна здраво с щита си и обкантеният с желязо ръб се вряза в устата на един от гребците. Мъжът се запрепъва заднешком, плюещ, задавен от собствените си зъби.
Синия Дженър стоеше на кърмата, качил ботуш на парапета на борда, стиснал с една ръка продължението на кила, а с другата сочеше нанякъде със стария си, очукан меч. Крещеше, но сега Рейт беше огромно, свирепо куче, ако някога бе разбирал човешкия език, това бе много отдавна и на друго място.
Корабът на нискоземци се блъсна в друг. Един паднал във водата воин изпищя премазан между двата дървени корпуса. Пламнаха огньове, ожариха в цветовете на пламъците си остриетата на оръжията и изпитите от страх лица на мъжете.
Южняшкото оръжие на отец Ярви. Една запалена делва се запремята във въздуха, пръсна на палубата на една от търговските галери и пламъците погълнаха дървото. Хората започнаха да скачат през бордовете, горящи, пищящи. Такелажът се превърна в паяжина от ярки черти. Самата майка Море гореше.