Очите на Рейт горяха, диви и необуздани и преди да се усети, Скара го прегръщаше. Носът ѝ се изпълни с киселата му и същевременно сладка миризма, незнайно защо беше всичко друго, но не и неприятна. Той я хвана за кръста, повдигна я с лекота, все едно беше от слама и я завъртя в кръг. Засмяха се, опиянени от радостта от победата.
— Носим ти награда — каза той и обърна на пясъка един платнен чувал. От него се изсипа камара от гривни.
Сестра Ауд клекна, започна да рови из златото и среброто и на кръглото ѝ лице грейна огромна усмихна с две дълбоки трапчинки от двете ѝ страни:
— Това ще е добре дошло в хазната на Тровенланд, кралице моя.
Скара постави длан на рамото на пастора:
— С това Тровенланд има хазна. — Сега щеше да може да храни хората си, може би дори да започне да съгражда отново изгореното от Яркия Йълинг. Щеше най-после да е кралица, а не момиче с празна титла. Тя повдигна вежда и извърна глава към Рейт.
— Да ти призная, когато за пръв път седна до мен, не таях особено големи надежди за теб.
— И аз не таях големи надежди за себе си — отвърна той.
Дженър го сграбчи и разроши бялата му коса:
— И може ли да те вини човек? Такова ненадеждно копеле си!
— Точно ти ли го казваш, старче? — Рейт плесна ръката на Дженър и го избута настрана от себе си.
— И двамата се доказахте като големи бойци. — Скара избра две златни гривни и подаде едната на Дженър. Така щеше да се гордее с нея дядо ѝ, ако можеше да я види сега как награждава воините си след спечелена битка. — И верни приятели. — Тя хвана дебелата китка на Рейт, постави другата гривна на нея и в сянката между двама им докосна леко с върха на пръстите си опакото на ръката му. Той извъртя нагоре ръка и сега пръстите ѝ докоснаха грубата му длан. Палецът ѝ поглади дланта му, на една страна, после на другата.
Когато вдигна глава осъзна, че очите му бяха приковани в нейните. Сякаш нямаше друго на този свят, в което да гледат. Това майка Кайър нямаше да одобри, в никакъв случай. Никой не би определил подобна постъпка като подобаваща на една кралица. И може би именно затова тя донесе на Скара такова трепетно вълнение.
— Стоманата беше нашият отговор! — изрева някой и Скара дръпна стресната ръка. Обърна се и видя крал Удил да крачи по брега. До него отец Ярви се усмихваше. Мъжете като един вдигнаха за поздрав мечове, секири и копия с изтерзани от тежка работа остриета. Стоманата улови светлините на пламъците и изведнъж Железния крал сякаш вървеше сред оранжево и червено огнено море.
— Майка Война беше на наша страна! — избоботи задаващият се откъм дюните Гром-гил-Горм. Когато изникна от тъмнината, Скара видя на лицето му прясна рана насред десетките стари белези. Гъстата му брада беше сплъстена от кръв. От едната му страна стоеше Ракки, нарамил големия черен щит, който, също като собственика си, се беше сдобил с нови резки и драскотини. От другата му страна Сориорн носеше наръч от пленени вражески мечове. Зад тях вървеше майка Скаер. Тънките ѝ устни мълвяха безгласно отправени към Майката на враните молитви.
Двамата велики крале, двамата прославени воини, двамата заклети врагове спряха един срещу друг над един догарящ огън. Над гъмжащия от воини плаж настана тишина и Тя-която-изпява-вятъра запя протяжна песен, поде жаравата на огъня в краката им и подгони запилените по чакъла искри.
Трошачът на мечове пое дълбоко дъх и топките от дръжките на повалени в битка врагове заблестяха на гърдите му. Гласът му прогърмя като гръмотевица:
— Отправих взор към морето и видях препускащ по вълните кораб. Летеше стремглаво като спуснал се над водата сив гларус и разпръскваше пред себе си корабите на Върховния крал като врабци. От желязо беше мачтата му. Желязо имаше в ръцете на воините по палубата му. Желязо имаше в очите на безмилостния му капитан. Желязна смърт доведе по водата. Направи толкова трупове, че да засити дори глада на майка Море.
Между воините се понесе одобрително мърморене. Горди бяха със силата си и с тази на водачите си. Гордееха се с песните за този ден, които щяха да предадат на синовете си. Гордост, по-скъпа и от злато. Блесналите очи на Удил се ококориха. Той остави меча си да се свлече бавно от прегръдката му и върхът на острието допря земята. Гласът му прозвуча груб и дрезгав като стърженето на мелничарско колело:
— Отправих взор към сушата и видях там да се събира войска. Черно бе знамето, което плющеше над главите на воините. Черна бяс се стовари върху противника. Към морето бяха изтикани хората на Върховния крал. Стоманена гръмотевична буря се разрази на брега, когато се разполовиха шлемовете им и разбиха на трески щитовете им. Червен прибой обля телата им. Достатъчно трупове, че да заситят дори глада на майка Война.