— Богове — изграчи Кол. По склона на хълма се спускаше широка бразда, черен белег в самото сърце на града.
— Какво виждаш? — викна отдолу кралицата.
— Огън — отвърна Кол и усети космите по тила му да настръхват. — Пожар в Торлби.
Пламъците бяха преминали през доковете. На мястото, ехтяло от глъчта на търговци и рибари, сега се гонеха привидения от пепел. Не беше останал един кей изправен, дървото лежеше овъглено, усукано във водата. Над повърхността ѝ стърчаха също почернелият връх на мачта и овъглената статуя на носа на кораб.
— Какво е станало? — попита някой, сбърчил нос заради силната миризма на изгоряло.
— Свали ни на плажа! — кресна Трън и така се вкопчи в парапета на борда, че дланите ѝ побеляха.
Гребяха в мрачно мълчание, загледани нагоре към града. Сред така познатите постройки по билото на хълма зееха дупки. Гледката беше болезнена, сякаш гледаш празнини в усмивката на любим човек, всеки изгубен зъб — същинска агония. Изгорени до основи къщи, прозорци, зеещи като очите на мъртвец, голи греди на покриви, щръкнали като ребрата на скелет. Някои от къщите все още бълваха кълба дим, а в небето се рееха ята врани и крякаха ли крякаха — благодаряха на желязната си майка за угощението.
— О, богове — изграка Кол. Шеста улица, където беше ковачницата на Рин, където беше работил с нея, смял се с нея, легнал с нея, сега представляваше овъглена бразда от опустошение в сянката на Цитаделата. Изтръпна от глава до пети. Страхът в гърдите му беше като огромен звяр, впил ноктите си в него с такава сила, че не можеше да си поеме дъх.
В мига, в който килът задра в чакъла, Трън скочи от носа на кораба и Кол я последва. Газеше в прибоя без дори да усети студа. На пясъка Трън закова така рязко, че той почти се блъсна в гърба ѝ. „Не“, чу я да прошепва. Видя я да поставя опакото на ръката си върху устата си. Ръката трепереше. Погледна нагоре към погребалните могили на мъртвите крале. Между покритите с рядка, полегнала под напорите на вятъра трева дюни, се бяха събрали хора. Няколко дузини, стояха, свели глави.
Погребваха някого. Кол усети страхът да забива ноктите си още по-надълбоко.
Постави ръка на рамото на Трън, дали за нейна утеха или своя, не беше сигурен, но тя се отскубна и хукна нагоре. Кол се втурна по петите ѝ сред вдигнатите от ботушите им пръски пясък.
Чу плътно, монотонно припяване. Бриньолф молитвоплетецът, пееше молитви към баща Мир, към Тя-която-пише, Тя-която-съди и Смърт, която пази Последната врата.
„Не“, чу Трън да прошепва, докато тичаше нагоре по склона на дюните.
Песента на Бриньолф секна и остана само шумоленето на вятъра в тревата и далечният крясък на врана. Бледите лица се извърнаха към тях. Изопнати от шок, облени в сълзи и напрегнати от гняв лица.
Кол видя това на Рин сред тях и изпусна огромна въздишка на облекчение, но благодарствената му молитва секна на мига. Устните ѝ бяха оголили зъби и трепереха, лицето ѝ бе сгърчено от болка, по бузите ѝ блестяха сълзи. Продължи след Трън към нея. Коленете му трепереха. Искаше и не смееше да погледне зад гърба на Трън.
Видя огромната клада от подредено на височина до кръста дърво.
Видя положените върху нея тела. Богове, колко са? Две дузини? Три?
— Не, не, не — прошепна Трън и запристъпя бавно към единия край на кладата.
Кол видя разрошвана от вятъра тъмна коса. Видя бледи ръце, скръстени на широки гърди. Със стари белези, виещи се около китките. Геройски белези. От велики дела. От дела, спасили живота на Кол. Накрая погледна лицето на Бранд, бледо и хладно, с тъмна резка на едната скула.
— Богове — прошепна дрезгаво. Не можеше да повярва на очите си.
Бранд беше така уравновесен и уверен в себе си. Непоклатим като скалата, на която бе построен Торлби. Не може да е мъртъв. Просто не може.
Кол стисна очи, но когато ги отвори отново той все още лежеше пред него на кладата.
Бранд бе минал през Последната врата и с това свършваше историята на живота му. Оттук насетне — нищо.
Кол изхърка сподавено. Почувства болката в счупения си нос, усети сълзите да се стичат по бузите му.
Трън се наведе над Бранд и нежно, много внимателно, отстрани няколко кичурчета коса от лицето му. Елфическата гривна на ръката ѝ угасна. После тя свали верижката с ключа от врата си, повдигна леко главата на Бранд, сложи я на него и пъхна ключа в пазвата му. Най-хубавата му риза, която никога не беше носил, защото никога не беше време за това. Тя я приглади на гърдите му, леко, внимателно с треперещи пръсти.
Рин се сгуши в него и Кол я прегърна през раменете. Ръката му бе безчувствена, слаба, безполезна. Почувства разтърсващите ѝ ридания и понечи да ѝ каже нещо, но не успя. Нали е пасторски чирак. Трябваше да знае верните думи. Но каква полза сега от думи?