И Кол просто стоеше там, безпомощен както в деня, в който майка му умря и я положиха на кладата. Тогава отец Ярви говори, Кол не можа. Просто стоя над тялото ѝ и мисли за всичко изгубено.
Мълчаливото сборище отстъпи настрани, за да пропусне кралица Лейтлин. Вятърът мяташе косата ѝ през лицето. Просмуканата ѝ от солена вода рокля бе залепнала по нея.
— Къде е принц Друин? — изръмжа тя. — Къде е синът ми?
— В безопасност в покоите ти, кралице моя — отвърна Бриньолф молитвоплетецът и брадичката му потъна в двойната му гуша, когато сведе почтително глава и отправи натъжен поглед в кладата. — Благодарение на Бранд. Той удари камбаната и предупреди всички за нападението. Стражите на Друин заложиха на сигурното. Спуснаха Пищящата порта и запечатаха Цитаделата.
Присвитите очи на Лейтлин обходиха бавно труповете на кладата.
— Кой направи това?
Едни, едно от момичетата, които Трън обучаваше, с мръсна превръзка на главата, се изплю гневно на земята.
— Яркия Йълинг и Спътниците.
— Яркия Йълинг — промърмори Лейтлин. — Напоследък започвам да чувам това име прекалено често.
Трън се изправи бавно. На лицето ѝ нямаше сълзи, но Кол чу дъхът ѝ да излиза на сподавени стонове. Рин постави немощно ръка на рамото ѝ, но тя не се обърна, не помръдна, сякаш не беше тук.
— Дойде с два кораба — продължи Едни. — Може би три. През нощта. Не бяха достатъчно, че да превземат града, но достатъчно, за да го запалят. Някакви Тровенландци бяха пристигнали предишния ден. Казаха, че били търговци. Мислим, че те са го пуснали. После Спътниците се пръснаха из града и започнаха да палят.
— Бранд ги чу — смотолеви Рин. — Отиде да удари камбаната. Каза, че трябва да предупреди хората. Че така е редно.
— Ако не беше го направил, щеше да е по-лошо — каза един възрастен воин с превързана на гърдите ръка. Когато мигна от едното му око се отрони сълза и потече по бузата му. — Чак като чух камбаната, разбрах, че става нещо. После огньовете избухнаха навсякъде. Настъпи хаос, а в средата Яркия Йълинг се смееше.
— Смееше се и убиваше — додаде Едни. — Мъже, жени, деца.
Бриньолф поклати глава и на лицето му се изписа погнуса:
— Какво да очакваш от човек, който не почита друг бог, освен Смърт?
— Те знаеха къде точно стоят стражите. — Едни стисна юмруци. — Знаеха по кой път точно да тръгнат. Кои постройки да запалят първо. Знаеха къде сме слаби и къде силни. Всичко знаеха!
— Но ние не се дадохме без бой, кралице моя. — Бриньолф постави ръка на кльощавото рамо на Едни. — Щеше да се гордееш с това как се биха хората ти! С помощта на боговете успяхме да ги отблъснем, но… Майката на враните винаги получава своята висока цена…
— Това е работа на баба Вексен — промърмори Кол, бършейки нос. — Нейна работа е.
— Трън. — Кралица Лейтлин пристъпи напред. — Трън. — Тя постави ръка на рамото ѝ и го стисна. — Трън!
Трън примига насреща ѝ и сякаш едва сега се пробуди като от сън.
— Аз трябва да остана тук — каза ѝ кралицата. — Да излекувам раните на Торлби, да се погрижа за хората.
От гърлото на Трън се откъсна стон, който бързо премина в ръмжене. Мускулите на челюстите ѝ се стегнаха, когато изскърца със зъби:
— Аз трябва да се бия.
— Да. И аз няма да те спра, дори и да можех. — Кралицата вирна гордо брадичка. — Освобождавам те от клетвата ти, Трън Бату. Повече не си мой Избран щит. — Тя се доближи до нея и гласът ѝ бе остър като нож. — Сега си нашият меч. Мечът, който ще отмъсти на Яркия Йълинг!
Трън кимна бавно, а пръстите ѝ се свиха в треперещи от ярост юмруци:
— Кълна се.
— Кралице моя — каза Едни, — хванахме един от тях.
Лейтлин присви очи:
— Къде е?
— Окован и под стража в Цитаделата. Не е казал и дума, но по бронята и гривните му, мислим, че е един от Спътниците на Йълинг.
Трън оголи зъби. Гривната на ръката се пробуди и ярката ѝ, огненочервена светлина обля лицето на Трън и заблещука зловещо в очите ѝ.
— С мен ще говори — прошепна тя.
Част III
Ние сме щитът
Чудовища
— Съюзници мои — поде Скара. — Приятели. — Сякаш наричайки ги приятели, щеше да ги направи по-малко врагове. — Реших, че би било мъдро да свикам само нас шестимата, за да обсъдим положението без излишни… прекъсвания. — Всъщност имаше предвид без дребни препирни, размяна на обиди и заплахи, които обикновено задушаваха обичайните съвещания.