— В такъв случай, ще се бия за тях редом с теб, кралице моя. — Ярви погледна към сестра Ауд. — Ти имаш ли да добавиш нещо?
— Аз говоря, когато кралица Скара има нужда от съвета ми. — Тя се усмихна едва доловимо. — Мисля, че тя се справи с теб и без помощта ми.
Отец Ярви изсумтя, обърна се и тръгна между могилите към лагера на крал Удил.
— Това е един много лукав човек — промърмори сестра Ауд и застана до Скара. — Човек, който може да изкара всеки избор най-мъдрия избор на света.
Скара извърна очи настрани към нея:
— Не е нужно да си пророк, за да отгатнеш, че сега следва „но“.
— Планът му е отчаян. Ще тръгне по забранена земя, воден от тази вещица, Скифър. — Сестра Ауд понижи глас. — Ще слезе в ада и ще се остави в ръцете на дявола да му показва пътя. И очаква всички ние да го последваме. Ако не открият тези елфически реликви, тогава какво? Ние ще сме тук, хванати в капан, обкръжени от десетхилядна армия. А ако ги открият? — Гласът ѝ се сниши до шепот. Тревожен шепот. — Готови ли сме да рискуваме ново Разкъсване на света?
Скара се замисли за изгорените ферми и села, за лежащата в руини тронна зала на дядо ѝ.
— Светът вече се разпада така или иначе. Без тази оръжия Върховния крал ще победи. Баба Вексен ще победи. — Усети стомахът ѝ да се качва в гърлото и преглътна тежко. — Яркия Йълинг ще победи.
Сестра Ауд увеси рамене.
— Не ти завиждам за избора, който трябва да направиш, кралице моя. — Тя се загледа към отдалечаващия се отец Ярви. — Но се боя, че за да унищожиш едно чудовище, трябва да създадеш друго.
Скара хвърли последен поглед към погребалната могила на баща си.
— Някога мислех, че на този свят има герои. А излиза, че е пълен с чудовища, сестро Ауд. — Тя обърна гръб на мъртвите и тръгна към Бейлова крепост. — Може би единствената ни надежда сега е да се погрижим най-ужасното от тях да е на наша страна.
Лъжи
Рин никога не вършеше нещата наполовина. И Кол обичаше това в нея.
С пристигането си в Бейлова крепост тя тръгна да търси ковачницата. Намери си свободно място в една от множеството изби и килери, подреди старателно инструментите си и се хвана на работа. „Във времена като тези винаги има нужда от един ковач в повече“, каза му тя.
И оттогава не беше излязла от горещата, тъмна и вмирисана на въглища изба. Ковеше, точеше, набиваше нитове от сутрин до здрач. Започваше да се тревожи за нея. Повече отколкото се тревожеше за себе си, а това не се случваше често.
Постави внимателно ръка върху нейната:
— Никой няма да те вини, ако поспреш за малко.
Тя избута настрана ръката му и продължи да лъска острието.
— Спра ли, ще започна да мисля. Не искам да мисля.
Той посегна отново:
— Знам, Рин, но…
Тя блъсна отново ръката му:
— Не ми се пречкай.
— Съжалявам.
— Спри да се извиняваш.
— Хубаво, не съжалявам.
Тя спря и го изгледа сурово.
— При всички положения, спри с шегите.
Кол се осмели да се усмихне:
— Наистина съжалявам.
Тя като че ли се усмихна едва, но после лицето ѝ отново стана сериозно. Обичаше да я разсмива, но се съмняваше, че днес ще успее да измъкне повече усмивки от нея. Тя се подпря на юмруци върху масата и повдигнала рамене, се загледа в надраното дърво.
— Не спирам да мисля за нещата, които не успях да му кажа. Отварям уста. Обръщам се да го повикам. — Тя оголи зъби сякаш щеше да заплаче, но очите ѝ останаха сухи. — Но него го няма. И никога няма да се върне. Колкото и да мисля за това, не мога да повярвам. — Тя поклати натъжено глава. — За всеки имаше добра дума. Винаги готов да направи някому добрина. И какво добро видя той от това?
— Добрините му бяха за другите — каза Кол. — И те никога няма да ги забравят. Аз никога няма да го забравя. — Бранд му спаси живота. И поиска едно от него. Да постъпи както е редно с Рин. — Бил съм на твоето място… — Треперещият му глас почти заглъхна. — Знам какво е да загубиш някого.
— А аз съм била на твоето. Знам какво е да се опитваш да утешиш някого. Когато умря майка ти.
Точно така започна всичко между тях. Не с гръм от ясно небе, а бавно и постепенно, като пускащо надълбоко корени дърво. Спомни си ръката на Рин през раменете му, докато отец Ярви говореше на погребението на майка му. После ръката ѝ в неговата, докато заравяха могилата. Смеха ѝ, когато отиваше да поседи в ковачницата ѝ, просто да не е сам. През цялото това време тя беше до него. Дължеше ѝ поне толкова. Дори и да имаше усещането, че се задушава.
— Какво да направя? — попита я той.