Рин взе камъка за точене и се върна към работата си със сериозно изражение на лицето. Богове, толкова е силна. Беше едва година по-възрастна от него, а на моменти му се струваше, че бяха една дузина.
— Просто бъди тук. — Тя започна да точи острието и лицето ѝ лъсна от пот. — Просто кажи, че ще бъдеш тук.
— Ще бъда тук — насили се да отвърне Кол, въпреки че вътрешно нямаше търпение да излезе навън, да диша свободно. Въпреки че се отвращаваше от себе си заради това. — Обещавам…
Чу тежки стъпки по дървените стъпала и изпита облекчение от края на разговора. До момента, в който не видя кой влезе, навел глава под ниския праг на вратата. Самият белокос оръженосец на Гром-гил-Горм, чието чело се отнесе така грубо с носа на Кол под кедровото дърво в двора на Цитаделата.
— Ти — каза Кол и стисна юмруци.
Рейт направи кисела физиономия.
— Да. Аз. Ще прощаваш. Как ти е носът?
Може би това трябваше да мине за извинение, но Кол изпита само болка.
— Леко пострадал — отвърна троснато той, — но не колкото гордостта ти.
Рейт просто сви рамене:
— Тя така или иначе си беше на парчета. Знаех, че си два пъти по-добър катерач от мен, иначе нямаше да се налага да те удрям. И се изкатери дотук, а? Ама че катерене ще да е било.
Комплиментът не даде на Кол нов повод за недоволство и това го подразни още повече.
— Какво искаш от мен сега? — Гласът му потрепери и изтъня и това го вбеси още повече. Приличаше на перчещо се на вълк кутре.
— Нищо. — Рейт извърна очи към Рин и погледът му спря на покритите ѝ с капки пот голи рамене. На Кол хич не му хареса как я гледаше. — Ти ли си оръжейникът от Шеста улица?
Рин изтри чело в престилката си и на свой ред го изгледа изпитателно. На Кол не му хареса и това как тя гледаше него.
— Яркия Йълинг изгори ковачницата ми, както и повечето от Шеста улица. Май сега съм оръжейникът от под стълбите в Бейлова крепост.
— Бейлова крепост само може да спечели от това. — Чуха се доста по-леки стъпки по стълбите и кралица Скара влезе с грациозна стъпка в ковачницата. Беше още по-слаба от последния път, когато Кол я видя. Ключиците ѝ стърчаха болезнено изпъкнали нагоре. Изглеждаше така не на място сред мръсотията и потта на ковачницата, като лебед в кочина.
Кол повдигна озадачен вежди, Рин също.
— Кралице моя — смотолеви той.
Огромните зелени очи на Скара останаха приковани в Рин.
— Толкова съжалявам за смъртта на брат ти. От всичко, което чувам за него, бил е добър човек.
— Ъхъ, ами… — Рин сведе поглед към масата. — Тях майка Война прибира първо.
— Можем само да се молим редът на баща Мир да дойде по-скоро — каза Кол.
Кралица Скара извърна към него пълен с презрение поглед. Очевидно пренебрежението ѝ към такива прояви на набожност можеше да се мери с това на Трън.
— Стига първо Яркия Йълинг да гние в земята — отвърна тя.
— Аз не съм много по молитвите, но ще се моля за това — каза Рин.
— Чувам, че правиш мечове. Най-добрите мечове из земите около Разбито море.
— Направих този на крал Удил. Направих този на Трън Бату. — Рин размота вързопа на масата и ѝ показа последното си творение. Мечът, по който бяха работили заедно с Кол. — Този направих за мъж, който умря миналата седмица в Торлби.
— И ножницата ли си я правила ти? — Рейт прокара дебели пръсти по дървото. — Хубава е.
— Аз работя по острието — отвърна Рин. — Кол е по дървото.
Рейт се обърна към него:
— Имаш дарба, с която трябва да се гордееш. Ще ми се и аз да можех да правя неща. — Рейт сви юмрук и изкриви лице, сякаш от болка. — Но ме бива повече в рушенето им.
— Това не иска толкова старание — промърмори Кол.
— Имам нужда от меч — каза Скара. — И ризница по мярка.
Рин изгледа кралицата от глава до пети. Не даваше вид, че ще успее да се задържи на крака облечена в ризница, а да се бие с нея и дума да не става.
— На битка ли отиваш, кралице моя?
Скара се усмихна:
— Богове, как не. Но искам да изглеждам така, сякаш мога да го направя.
Прекалено много пастори
— Майко Скаер, какво удоволствие. — На Скара ѝ бе нужен само поглед, за да се убеди, че в посещението на пастора на Горм няма да има никакво удоволствие. Тя по принцип бе жена, направена от остри ръбове и ъгли, но сега лицето ѝ бе по-сурово от всякога, а погледът ѝ бе като наточено длето.
— Моля да ме извиниш за вида на покоите ми, но трябваше да започнем с обзавеждането от нищо. — Мебелите бяха събрани оттук-оттам, единствената украса на стените бяха пленени в битка знамена, а Синия Дженър отказваше да ѝ каже откъде беше намерил постелята от гъши пух. Но това беше стаята, в която Скара беше родена, трите ѝ прозореца гледаха към двора на единствената ѝ крепост и тя не възнамеряваше да ходи никъде.