— Давам слънчева и лунна клетва, кралице моя. Да бъда верен пастор на теб и Тровенланд. Ще полагам повече грижи за твоето тяло, отколкото за моето. Твоите интереси ще стоят по-високо от моите. Няма да издам тайните ти на никого и няма да имам тайни от теб. Твоя съм. Кълна се.
— Благодаря, майко Ауд. — Скара стисна отново рамото ѝ и отдръпна ръка. — Боговете са ми свидетели, отчаяно се нуждая от добър съвет.
Лоялност
Рейт крачеше покрай огньове, шатри и насядали воини в лагера на Ванстерланд. Беше го правил стотици пъти, преди двубои, преди походи, преди битка. Тук се чувстваше най-щастлив. Това беше неговият дом. Или по-скоро трябваше да бъде. Но напоследък нещата не бяха като преди.
Мъжете бяха уморени, далеч от дома и семействата си, далеч от нивите си. Знаеха и какви са шансовете им. Рейт виждаше колебанието в очите им. Помирисваше страха им.
Не беше единственият, крачещ из лагера. Смърт също вървеше тук. Набелязваше обречените и всеки, насядал край огньовете, долавяше ледения ѝ дъх по тила си.
Той тръгна встрани към ниска могила, на чието било гореше огън. Тръгна нагоре по склона, оставяйки зад гърба си глъчката на лагера. Ракки беше коленичил на опънато до огъня одеяло и свъсил вежди, лъскаше металния кант на огромния черен щит на Горм. Богове, как се радваше да го види. Беше като първата гледка на дома за човек, прекарал години наред на път.
— Хей-хей, братко — каза Рейт.
— Хей-хей. — Когато Ракки се обърна, сякаш застана пред огледало. Пред магическото огледало, което Хоралд донесъл от пътешествието си, в което човек вижда по-добрата си половина.
Сядайки до него беше като обуването на удобен, стар ботуш. Рейт замълча и просто гледа как брат му се труди над щита. После сведе поглед към празните си ръце.
— Нещо липсва.
— Ако говориш за ум, красота и чувство за хумор, всичките са у мен.
Рейт изсумтя развеселен.
— Говорех за меч, който да чистя и точа.
— Празната ножница на кралица Скара не се ли нуждае от лъскане?
Рейт извърна поглед и видя лукавата усмивка на брат си.
— Аз съм готов, но до момента нямам кралска покана.
— На твое място не бих таил големи надежди, братко. Докато чакаш, защо не похапнеш. — Ракки кимна към старото, мазно и почерняло отдолу котле на огъня.
— Заек? — Рейт притвори очи и пое дълбоко дъх. Изпълнилата ноздрите му миризма го върна към други времена, в които беше делил с брат си всичко, ядене, надежди, господар. — Обичам заешко.
— Естествено. Познаваме се, както никой друг.
— Така е. — Рейт хвърли крадешком поглед към брат си. — Е, какво има?
— Не мога ли просто да сготвя заешко на брат ми?
— Естествено, само дето досега не си го правил. Какво искаш?
Ракки остави щита на Горм и прикова очи в тези на Рейт.
— Гледам те всеки ден с младата кралица на Тровенланд, онзи неин пропаднал пират и това закръглено подобие на пастор и ми изглеждаш щастлив. Ти никога не си щастлив.
— Те не са толкова лоши — отвърна Рейт, смръщил чело. — Освен това нали сме на една и съща страна.
— Нима? Хората започват да се чудят дали въобще искаш да се върнеш.
Ракки винаги знаеше къде точно да го жегне.
— Нищо от това не е по мое желание! Просто правя каквото мога с каквото имам. Готов съм на всичко, за да се върна тук!
— Радвам се да го чуя. — Отговорът дойде отзад.
Вече не беше безпомощно малко дете, но този глас все още го караше да притваря плахо очи в очакване на поредния шамар. Трудно, но намери сили да се обърне и погледне право в яркосините очи на майка Скаер.
— Липсваше ми, Рейт. — Тя клекна пред него, подпря лакти на коленете си и провеси надути тънки китки. — Мисля, че е крайно време да се върнеш на мястото, което ти се полага.
Рейт преглътна и установи, че устата му беше пресъхнала. Отново да пълни чашата на краля. Отново да носи кралския меч. Отново да се бие рамо до рамо с брат си? Отново да е най-свирепото, най-кораво и най-кръвожадно копеле? Отново да пали, убива и един ден да се сдобие със своя верига от топките на дръжките на повалени врагове?
— Това е всичко, които искам — отвърна пресипнало Рейт. — Всичко, което някога съм искал.
— Знам — каза пасторът с онзи неин мек и утешителен тон, който го плашеше повече от гневните ѝ викове. — Знам това. — Тя протегна ръка и разроши косата му, както човек почесваше кутре зад ухото. — Но преди това твоят крал има една последна задача за теб.
Рейт усети ледена тръпка между плешките си:
— Назови я.