— Моля те, братко. — Ракки го сграбчи за раменете, но това бе повече прегръдка, отколкото съпротива. Колкото повече Рейт натискаше, толкова повече омекваше Ракки. Познаваше го по-добре от всеки друг, все пак. — Ако ние не се погрижим един за друг, кой друг ще го стори? Направи го. Заради мен. Заради нас.
Рейт се вгледа в очите на брат си. В този момент лицата им му се сториха така различни едно от друго. Пое дълбоко дъх, издиша и всякакво желание за бой го напусна скоропостижно.
— Ще го направя. — Рейт увеси глава и се загледа в стъкленото шишенце в дланта си. В края на краищата колко хора беше убил? — Исках да измисля причина да не го правя, но… ти си умният. — Рейт стисна юмрук. — Аз съм убиецът.
Рин не беше разговорлива тази вечер. Стиснала в устни парче стоманена нишка, тя оглеждаше със сериозно изражение на лицето работата си. Може би просто защото имаше до себе си момиче на нейната възраст, или пък заради вълнението от предстоящото съвещание на сутринта, Скара говореше и за двете им. За детството си, прекарано в Бейлова крепост и спомените за родителите си. За Гората в Йейлтофт. За това как изгоря и как възнамеряваше да я построи отново. За Тровенланд и народа ѝ. За това как с помощта на боговете ще ги избави от тиранията на Върховния крал, как ще отмъсти на Яркия Йълинг, как ще съхрани завета на убития ѝ дядо. Сестра Ауд, вече майка Ауд, слушаше, свъсила вежди, както подобава на новия ѝ статут, и кимаше одобрително.
Не и Рейт. Щеше му се да е част от това светло бъдеще, но знаеше как става с живота. Той не беше роден и отгледан в крепост или кралска тронна зала, заобиколен от готови да изпълнят всеки негов каприз роби и слуги. Беше се изкатерил дотук със зъби и нокти, с един брат до себе си.
Постави ръка на ризата си и напипа малкото стъклено шишенце под платното. Рейт знаеше какво е. И какво трябва да направи.
Но тогава Скара му се усмихна. С онази нейна усмивка, която го караше да се чувства като единствения човек на света, когото майка Слънце е избрала да окъпе с лъчите си.
— Как се биеш с това на гърба? — Скара се завъртя насам, натам и ризницата задрънка. — Как тежи само!
Решимостта на Рейт се стопи като оставено пред огъня масло.
— Свикваш, кралице моя — отвърна пресипнало той.
Тя го изгледа недоумяващо:
— Добре ли си, да не ти е зле?
— Кой, аз? — запелтечи Рейт. — Не, защо?
— Кога се научи на обноски? Богове, колко е горещо. — Тя задърпа яката на ватената подплата на ризницата. Никога досега Рейт не я беше виждал така жива. Лицето ѝ бе зачервено, очите ѝ горяха, кожата ѝ блестеше влажна от пот. Тя щракна с пръсти на робинята си. — Донеси ми вино, ако обичаш.
— Нека аз — каза Рейт и се завтече към каната на масата.
— Щом ще ми прислужват, нека поне да е най-добрият. — Тя кимна към Рейт и каза на Рин. — Доскоро пълнеше чашата на крал.
— Доскоро — промърмори под нос Рейт. И скоро пак щеше да го прави. Ако се справеше с една последна задача.
Почти не чуваше повече за какво говори Скара зад гърба му, така силно блъскаше сърцето ми. Бавно, много внимателно, стараейки се да не проличи как трепериха ръцете му, той започна да сипва виното. Приличаше на кръв в чашата.
През целия си живот беше искал да е воин. Мъж, който стои до краля си и печели слава на бойното поле. В какво се бе превърнал? В мъж, който пали ферми. Който предава доверието на другите. Който трови жени.
Каза си, че няма друг начин, че просто трябва да се направи. Заради краля му. Заради брат му.
Усещаше погледа на майка Ауд в тила си докато отпиваше малко от виното — част от задължението му, да се увери, че чашата не е опасна за по-достойни устни. Чу как тя тръгна към него, но тогава Скара се обърна към нея.
— Майко Ауд! Срещала си отец Ярви преди да стане пастор, нали?
— Да, кралице моя, за кратко. Още тогава беше безмилостен като…
Рейт чу пастора да се обръща към кралицата и затаил дъх, извади от ризата си даденото му от майка Скаер шишенце. Извади внимателно тапата и капна една капка в чашата. Една капка стига. Загледа се в надиплената повърхност на виното и когато тя се изглади отново, прибра обратно шишенцето в пазвата си. Изведнъж коленете му омекнаха. Подпря се на юмруци на масата.
Каза си, че няма друг начин.
Вдигна с две ръце чашата и се обърна.
Скара клатеше невярващо глава, докато Рин напасваше ризницата около кръста ѝ — сръчните ѝ пръсти диплеха бримките и ги пришиваха със стоманена нишка.
— Кълна си, по-умела си с метала, отколкото някогашната ми шивачка с коприната.
— Благословена съм от Тя-която-удря-наковалнята, кралице моя — промърмори Рин и отстъпи назад, за да огледа резултата. — Въпреки че напоследък не се чувствам кой знае колко благословена.