На всички беше ясно, че Скара няма да го извади. Това беше просто представление, почти смехотворна гледка. Почти, но не съвсем. На стената зад свитата ѝ беше огромният портрет на Ашенлир, облечена в ризница, с разпусната коса и коленичил до нея оръженосец. Кол отмести поглед от легендарната кралица от миналото към настоящата и не можа да отрече, че приликата между двете беше поразителна.
Усмивката на отец Ярви се разтегна още повече:
— О, това е прекрасно.
Майка Скаер не беше така впечатлена.
— Явно обичаш представленията — промърмори тя.
— Моля да ми простите закъснението — каза Скара. — Подготвях се за бой! — Може и да беше дребничка и слаба, но компенсираше ръста си с глас, подобаващ на герой от легендите глас. Тя изкрещя последната дума така, както може би Трън Бату щеше да изкрещи, с такава сила, че дори майка Скаер потрепна на стола си.
Кол се наведе към отец Ярви и прошепна в ухото му:
— Мисля, че кралицата пристигна.
— Съюзници мои! — Гласът на Скара изпълни залата, звънлив, уверен, сякаш беше родена за това. — Мои гости. Крале, пастори и воини от Ванстерланд и Гетланд!
Рейт се осмели да погледне към онези, които винаги беше смятал за свои приятели. Погледът на Трошача на мечове беше прикован в Скара, но майка Скаер гледаше втренчено право в Рейт. Това беше жена, способна да смрази кръвта на човек с поглед, но Рейт никога не я бе виждал да гледа някого така заплашително, както него в момента. Сориорн беше повдигнал леко горна устна и го гледаше с неприкрита омраза. Но от всички тях погледът на Ракки бе този, който едва намери сили да срещне. Нямаше гняв в очите му, само разочарование. Очите на предаден от най-близките му човек. И Рейт заби поглед в пода.
— Днес ни предстои взимането на изключително важно решение! — продължи Скара. — Дали да използваме елфически оръжия срещу армията на Върховния крал, или да отстъпим пред нея.
Рейт не слушаше. В мислите му беше случилото се вчера вечерта в ковачницата. Коленичи пред нея и беше готов да го направи. Но тогава я чу да се смее и собствените му пръсти го предадоха. Чашата падна, отровното вино се разсипа на пода, а Скара отмина всичко с шега за това как кралските прислужници не били като едно време. После, както всяка вечер, той легна пред вратата ѝ като вярно куче и цяла нощ не мигна.
Лежа вторачен в тъмнината и мисли за това, как сам се обрече на гибел.
— Аз съм кралицата на Тровенланд! — извика Скара. — В жилите ми тече кръвта на Бейл. Друг може да избере да побегне пред Върховния крал, но не и аз. Никога повече. Дадох клетва да отмъстя на Яркия Йълинг и възнамерявам да изтръгна отмъщението си от мъртвото му тяло. Възнамерявам да се боря докрай! Възнамерявам да се бия с каквото и да е оръжие. — Тя стрелна с гневен поглед майка Скаер. — С всяко едно оръжие. И възнамерявам да се бия тук. Аз няма да изоставя Тровенланд. Няма да напусна Бейлова крепост.
Всичко, което Рейт някога бе искал, това да служи на краля си и да се бие рамо до рамо с брат си, всичко това вчера вечерта захвърли с лека ръка и никога повече нямаше да има. Сега беше сам, точно както каза Ракки. Оръженосец на момиче, което дори няма силата да извади меча, който държи от ножницата му.
— Какво казваш ти, крал Удил? — провикна се Скара.
— Аз казвам, че в тази зала няма и един воин, който да не е едновременно засрамен и възхитен от решимостта ти, кралице Скара. — Железния крал се усмихна, гледка, която Кол не предполагаше, че ще види някога. — Смърт чака всички ни. И аз съм готов да я срещна, застанал до теб.
Рейт видя Скара да преглъща мъчително, докато се обръщаше към ванстерландци.
— Какво казваш ти, крал Горм?
Тежестта на ризницата щеше да я смаже. Горещината ѝ беше непоносима. Всички сили на Скара отиваха в това да стои на крака, да държи главата си гордо вдигната и да гледа предизвикателно. Нямаше как иначе. Тя е кралица, тя е кралица, тя е кралица…
— Засрамени и възхитени от решимостта ти ли? — кресна предизвикателно майка Скаер. — В тази зала няма воин, който да не е отвратен от игричките, които играеш. Все едно някога си вадила или държала меч! И сега искаш от нас да пожертваме живота си просто ей така, за празното ти кралство, за празната ти гордост, за…
— Достатъчно — каза тихо Горм. Черните му очи не бяха изпуснали Скара от поглед от момента, в който влезе в тронната зала.
— Но, кралю мой…
— Седни — каза Трошача на мечове и майка Скаер изскърца със зъби, но се тръшна гневно на стола.