— Ами…
— Майка Война командва тук. — Ярви поклати глава и се върна към книгите си. — А ние, които говорим от името на баща Мир, трябва да намерим друг начин да сме полезни.
Кол не се отказа.
— Честно да ти кажа, страх ме е. — От една страна добрият лъжец вплита колкото може повече истина в платното на лъжата, но от друга — това беше самата истина.
Отец Ярви го изгледа строго:
— Също като всеки воин, един пастор трябва да овладее страха си. Трябва да се научи да го използва като инструмент, който да изостря преценката му. Остави ли се страхът да надделее, той ще замъгли съзнанието му, ще го заслепи. Мислиш ли, че мен не ме е страх? Умирам от страх. Винаги. Но въпреки това правя каквото трябва да се направи.
— Но кой решава какво трябва да се направи…
— Аз. — Отец Ярви затръшна капака на сандъка и пристъпи към Кол. — Пред нас се разкрива невероятна възможност! Пасторът търси истината и познанието, а ти повече от всеки друг. Не съм срещал по-любознателен от теб човек. Ще може да се поучим от миналото!
— Да повторим грешките от миналото? — смотолеви Кол и моментално съжали, когато отец Ярви го хвана с две ръце за раменете.
— Мислех, че искаш да промениш света? Да стоиш до крале и направляваш курса на историята? Предлагам ти точно такава възможност!
Богове, Кол наистина искаше точно това. Отец Кол, всяващ страхопочитание и възхищение. Човек, на когото дължиш уважение, с когото трябва да се съобразяваш. И при всички положения човек, когото никой белокос бабаит няма да посмее да фрасне с глава в носа. Кол прогони мислите си.
— Благодарен съм ти, отец Ярви, но…
— Но си дал обещание на Рин.
Кол замига изненадан:
— Аз, ъъ…
— Не си трудна за четене книга, Кол.
— Обещах на Бранд! — избълва Кол. — Тя се нуждае от мен!
— Аз се нуждая от теб! — сряза го отец Ярви и стисна раменете му. Макар и саката, ръката му можеше да стиска достатъчно здраво, че да накара Кол да изкриви от болка лице. — Гетланд се нуждае от теб! — Той се овладя и пусна раменете му. — Разбирам те, Кол, повярвай ми, никой не разбира това по-добре от мен. Искаш да бъдеш добър човек и да стоиш в светлината. Но вече не си дете. Знаеш, че няма лесни отговори. — Ярви сведе поглед надолу и направи болезнена гримаса. — Когато спасих теб и майка ти от робство, не исках нищо в замяна…
— Защо тогава все ми го напомняш? — сопна се Кол.
Отец Ярви вдигна очи. Изглеждаше изненадан. Леко обиден, дори. Достатъчно, за да накара Кол да се засрами.
— Защото обещах на Сафрит. Да ти помогна да станеш най-доброто, на което си способен. Мъж, с който да се гордее.
Мъж, който върши добрини. Мъж, който стои в светлината. Кол увеси глава.
— Не спирам да мисля за всичко, което можех да направя иначе. Непрекъснато мисля за… предложението на майка Адуин…
Очите на Ярви щяха да изскочат от изненада:
— Кажи ми, че не си говорил за това с майка ми!
— На никого не съм казал. Но… ако го бях направил, тя може би щеше да намери начин да сключи примирие и…
Отец Ярви увеси рамене.
— Цената беше прекалено висока — промърмори той. — Знаеш това.
— Знам.
— Не можех да си позволя да разклащам съюза с ванстерландци. Трябва да сме единни. Знаеш това.
— Знам.
— Не можем да имаме доверие на баба Вексен. Много добре го знаеш.
— Знам, но…
— Но Бранд можеше да е още жив. — Изведнъж отец Ярви му се стори ужасно състарен. Стар, уморен и превит под тежкия товар на вина. — Мислиш ли, че подобни мисли не ме налягат по хиляда пъти на ден? Един пастор винаги се съмнява, но никога не изглежда неуверен. Не оставяй неувереността ти да те спъва. И в никакъв случай не оставяй съмненията ти да те парализират. — Той сви в юмрук сакатата си ръка, изкриви горчиво устни и за момент Кол помисли, че щеше да си разбие устата от яд. Но накрая той свали ръка и продължи. — Трябва да избереш по-малкото зло. После нарамваш съмненията си и продължаваш напред.
— Знам. — Кол осъзна, че беше изгубил. Знаеше, че ще бъде победен още преди да си отвори устата. В края на краищата искаше да изгуби.
— Ще дойда — добави той.
Нямаше нужда да го казва на глас. За негов късмет, защото се съмняваше, че ще намери сили да го направи.
Рин просто вдигна глава от работата си и го погледна. Толкова ѝ трябваше, един поглед. Тя стисна зъби и се върна към работата.
— Направи избора си, значи.