— Ще ми се да не трябваше да избирам — смотолеви Кол виновно, като хванат на пазара крадец.
— Но трябва и ти го направи.
Искаше му се тя да бе избухнала в сълзи, или да се бе нахвърлила отгоре му от ярост, или пък да го умоляваше да размисли. Беше обмислил жалък, срамен план как да обърне кое да е от трите срещу нея. Но за хладно безразличие не беше подготвен.
Освен едно смотолевено „съжалявам“, друго не можа да измисли. Замисли се дали щеше да се гордее с него майка му, ако го видеше сега и прецени, че по-добре да не знае отговора на този въпрос.
— Няма за какво да съжаляваш. Пропиляхме предостатъчно време един по друг. Мога да виня само себе си. Бранд ме предупреди, че така ще стане. Винаги казваше, че си пълен със собствените си мечти и нямаш място за тези на другите.
Богове, това му подейства като ритник в топките. Отвори уста да извика, че не е честно, но как да спори с мъртвец? Особено, ако не можеше да отрече, че е прав.
— Но аз не му повярвах, нали знам по-добре. — Тя изсъска през стиснати зъби. — Май Бранд, както винаги, се оказа прав, а?
Кол пристъпи към нея. Може би не можеше да ѝ даде онова, от което имаше нужда, може би не отговаряше на очакванията ѝ, но поне можеше да се погрижи за нея. Дължеше ѝ поне толкова. Дължеше го на Бранд.
— Яркия Йълинг може да е тук до няколко дни — промърмори той. — Заедно с десет хиляди от воините на Върховния крал.
— Хм, винаги си обичал да пробутваш на хората всеизвестни истини като рожби на блестящия ти ум. Някога го намирах за очарователно, но започва да се изтърква.
— Трябва да се върнеш в Торлби…
— За какво? Брат ми е мъртъв, къщата ми изгоря.
— Тук ще си в опасност…
— Ако изгубим битката тук, колко безопасно ще е в Торлби, как мислиш? По-добре да остана и помогна с каквото мога. Това би направил Бранд. Всъщност, това направи. — Богове, какъв кураж. За разлика от него. Обичаше я заради това.
Осъзна, че е протегнал ръка да докосне рамото ѝ:
— Рин…
Тя плесна ръката му и стисна юмрук, сякаш едва се сдържаше да не го удари. Кол знаеше, че заслужава точно това. Но Рин не беше в настроение за прошки. Тя извърна изкривено от отвращение лице.
— Просто си върви. Направи избора си, брат Кол. Върви си и си живей живота.
Какво да отвърнеш на това? Изглежда напразно се бе тревожил, че тя ще се разплаче. Той подсмърчаше с плувнали очи, докато се изнизваше с наведена глава от ковачницата. И в никакъв случай не се чувстваше като най-доброто, на което е способен.
Ръмеше, когато стигна до строения от елфи кей на Бейлова крепост. Ситният ръмеж обвиваше света в сива пелена, придавайки му мрачен като настроението на Кол вид. Полепваше по кожената наметка на раменете на застаналия на рулевата платформа Рълф. Полепваше по косите и сериозните лица на гребците, които товареха провизиите на кораба. Прииска му се Фрор да беше тук, или Досдувой, но екипажът, с които беше пропътувал дългия път по широката „Божествена“, се бе пръснал като листа по вятър. Това бяха нови хора, които почти не познаваше.
— Защо такова траурно изражение, гълъбчето ми? — Скифър измъкна ръка изпод наметалото си и зарови с един дълъг показалец в носа си. — Не каза ли навремето, че искаш да видиш магия?
— Да, а ти ми каза, че съм млад и необуздан, че магията крие огромни рискове и идва на ужасна цена, че трябва да се моля на всички богове, които знам, никога да не видя магия.
— Хм. — Тя повдигна вежди и огледа внимателно находката на върха на показалеца си, после я направи на топче и го изстреля към корабите, полюшващи се в пристанището, тези на Удил, Горм и Яркия Йълинг. — Как мрачно съм го казала. И ти моли ли се?
— Очевидно недостатъчно. — Кол извърна очи настрани към Скифър. — Каза също, че знаеш достатъчно магия, че да сътвориш куп неприятности, но недостатъчно, че да направиш нещо добро.
— Война е. Дошла съм да творя неприятности.
— Много успокоително, няма що.
— Не е.
— Къде си я учила тази магия?
— Не мога да кажа.
— Не можеш или не искаш?
— Не мога и не искам.
Кол въздъхна. С всеки следващ отговор сякаш знаеше по-малко.
— Наистина ли знаеш сигурен път към вътрешността на Строком?
— Път в Строком? Да. Сигурен? — Тя сви рамене.
— Не ми вдъхваш много увереност.
— Не.
— Ще открием ли там оръжия?
— Толкова, че да презаситиш дори майка Война.
— И ако ги използваме… рискуваме ли ново Разкъсване на бог?
— Важното е да разкъсаме баба Вексен на парчета, останалото е вятър.
— С това ми вдъхваш още по-малко увереност.