— Така или иначе нямаме зоб за конете, кралице моя. — Синия Дженър спря до нея и постави юмруци на хълбоците си. — То и за хората няма много храна. Яркия Йълинг изгори повечето ферми в сто мили околовръст, а останалите ошушка до троха. Според Удил и Горм можем да изхраним не повече от хиляда мъже в крепостта. Останалите, със семейства, за които да се тревожат, и ниви, които да жънат, потеглят с кораби към Торлби и отвъд.
Скара примига неразбиращо:
— Ще ни превъзхождат десет към едно.
— Колкото по-многоброен врагът, толкова повече слава — смотолеви Рейт. — Така поне съм чувал…
— В крепостта остават само подбрани воини. — Както винаги, Дженър ѝ рисуваше оптимистична картина. — Ще са предостатъчно, за да удържат стените, докато се върне отец Ярви. Четиристотин Ванстерландци, четиристотин гетландци, сто ковачи, готвачи и слуги. И сто от нашите.
— Имаме толкова воини?
— Имаме пет пъти по толкова, кралице моя, до един готови да умрат за теб. Но смятам да подбера стоте, които ще убият най-много от воините на Върховния крал преди да го направят.
— Благодарна съм за жертвата им — каза Скара — наистина. Но ти не е нужно да си един от тях. Вече направи повече от достатъчно за мен и…
Синия Дженър изсумтя пренебрежително:
— О, аз оставам. Не можеш ме помръдна оттук. Обещах на екипажа ми, че ги чака огромна отплата, когато победиш Върховния крал. Що за глупак ще изглеждам, ако не удържа на обещанието си? Ти обаче трябва да тръгваш.
Сега беше ред на Скара да отмине думите му с пренебрежение.
— Как мога да очаквам от другите да рискуват живота си за мен, ако аз самата не съм готова да направя същото?
— Кралице моя — каза майка Ауд. — Кръвта ти е по-скъпа за Тровенланд от…
— Аз съм кралица и това тук е моята крепост. Единственият, който може да ми заповядва, е Върховния крал, но тъй като се обърнах на открит бунт срещу него, нямаш късмет, майко Ауд. Оставам и точка по въпроса.
— Тогава аз също оставам — въздъхна майка Ауд. — Мястото на лечителя е при ранените. Мястото на пастора е до кралицата.
Скара изпита такъв пристъп на благодарност, че почти се просълзи. Ако можеше да избира, това далеч не бяха съветниците, които би избрала, но сега не бе готова да се раздели с тях за нищо на света.
— Боговете ми отнеха дядо ми. — Скара постави една ръка през раменете на Синия Дженър, другата през тези на майка Ауд и ги прегърна силно. — Но ми дадоха две могъщи колони, на които да се опра.
Майка Ауд сведе поглед и смръщи чело:
— Аз съм малко закръглена за колона.
— Но ме крепиш подобаващо. Сега вървете. — Скара ги побутна към крепостта. — Подберете ги тези сто воини от Тровенланд, които ще сритат най-здраво в топките Яркия Йълинг.
— Ще ги подберем, кралице моя. — Синия Дженър се усмихна широко. — И ще ги обуем в най-тежките ботуши, които намерим.
Той си тръгна и Скара остана насаме с Рейт на поляната пред стените на крепостта. Птиците продължиха да чуруликат. Лекият ветрец довяваше виковете на копачите в рова и шумолеше в тревата. Скара не се обърна. Харесваше ѝ обаче да знае, че той е там, зад едното ѝ рамо.
— Ти също може да си вървиш — каза тя. — Ако искаш.
— Казах, че ще умра за теб. Не се шегувах.
Тогава Скара извърна глава и със задоволство отбеляза предишната напереност в походката му. Беше отново безстрашен и опасен, безразличен към това какво мислят останалите. Скара се усмихна.
— Не бързай да го правиш. Все още имам нужда от някой, с когото да плаша посетителите си.
— Няма да ми е никакъв проблем. — Той отвърна на усмивката ѝ. Широка, свирепа, гладна усмивка. И достатъчно продължителна, че да е просто случайност. Достатъчно настоятелна, че да върне добре познатата нервна тръпка по кожата ѝ.
Една малка част от нея искаше да последва примера на Гудрун. Да захвърли всякакво благоприличие и да се изтъркаля в сламата с конярчето. Пък било то и само от любопитство.
Но останалата част от нея, значително по-голямата част, се изсмя на подобна мисъл. Та тя не е романтичка. Не може да си го позволи. Тя е кралица. И е обречена на Гром-гил-Горм, Трошача на мечове. Съдбата на цяла страна лежи на раменете ѝ. Въпреки всичкото проклинане на, оплакване от и бунтарство срещу майка Кайър, Скара никога не забрави дълга си.
Затова, вместо да се вкопчи в Рейт като удавник за сламка, вместо да мечтае за това как целува устните му така, все едно в тях се крие тайната на живота, Скара придаде сериозно изражение на лицето си и се обърна към кулата на Гудрун.