— Чувал съм, че ядат живи пленниците си — промърмори някой.
Синия Дженър го изгледа намръщено:
— Гледай да не те пленят, тогава.
Рейт намести изпотена длан на дръжката на щита си и извърна поглед към пристанището, все още пълно с кораби, готови да откарат обратно към дома хилядата защитници на крепостта, в случай че решиха да се оттеглят…
Той прехапа език и задъвка, докато не усети соления вкус на кръв в устата си. Обърна се отново към събиращата се пред стените войска. Никога досега не беше изпитвал страх от предстоящ бой. Може би защото досега шансовете винаги бяха на негова страна. Или пък защото беше изгубил мястото, семейството си и всякаква надежда да се върне отново при тях.
Хората казваха, че най-много трябва да те е страх от онези, които нямат какво да губят. Не беше очаквал обаче, че те ще се страхуват повече от всички и от всичко.
— Вижте. — Скара посочи към воините на Върховния крал. От предните редици беше излязъл човек и вървеше към стените. Крачеше наперено, с небрежната походка на човек, отиващ на гости на приятел, а не към вражеска крепост. Когато доближи горящия кораб, лъскавата ризница на високия воин улови светлината на огъня и сякаш сама запламтя. Дългата му коса се вееше на вятъра. Беше млад, а лицето му бе красиво и неестествено миловидно. Не носеше щит, лявата му ръка бе облегната небрежно на дръжката на меча на кръста му.
— Яркия Йълинг — изръмжа Дженър и оголи колкото зъби му бяха останали.
Йълинг продължи невъзмутимо напред, вече напълно в обхвата на лъковете, после спря, усмихна се приветливо на защитниците по бойниците на стената и се провикна високо и ясно:
— Ако позволите, дали крал Удил е там горе?
Да чуят, че дрезгавият глас на Удил е все така невъзмутим — за него бе все едно дали се изправя пред един, или десет хиляди противници — беше голямо успокоение за всички на стената.
— Ти ли си човекът, когото наричат Яркия Йълинг?
Йълинг сви театрално рамене:
— Все някой трябва да е.
— Онзи, който убил петдесет мъже в битката за Форнхолт? — извика Горм от върха на кулата на Гудрун.
— Не знам. Бях зает да убивам, нямах време да броя.
— Онзи, който отсякъл статуята на носа на кораба на Конмер с един удар на меча си? — попита Удил.
— А, всичко е китката — отвърна Йълинг.
— Онзи, който уби крал Фин и беззащитния му пастор? — изкрещя Скара.
— Същият — продължи да се усмихва Йълинг. — Нищо работа, трябваше да видите какво направих преди малко с вечерята си. — Той потупа доволно корема си. — На това му казвам аз истинско клане!
— По-дребен си отколкото очаквах — каза Горм.
— А ти си по-голям, отколкото смеех да се надявам, че ще си. — Йълинг завъртя замислено един кичур дълга коса около показалеца си. — Дангалаците издават такъв силен трясък, когато ги поваля. Смаян съм да видя Железния крал и Трошача на мечове затворени в тази крепост като свине в кочина. Бях убеден, че ще ме пресрещнете, за да изпробвате уменията си срещу моите, мъж срещу мъж, стомана срещу стомана.
— Търпение, имай търпение. — Горм се облегна на лакти на една от бойниците и провеси небрежно надолу ръце. — Нека първо се опознаем, пък после ще те убия.
Удил кимна в съгласие:
— Добрата вражда, както и доброто приятелство, узряват с времето. Човек не подхваща история откъм края ѝ.
Йълинг се ухили до уши:
— В такъв случай няма да си давам зор с бързане и когато му дойде времето, ще ви убия един по един. Ще е срамота да лишаваме странстващите певци от възможността за подобна славна песен.
Горм въздъхна дълбоко:
— Певците винаги намират за какво да пеят.
— Къде е Трън Бату? — Йълинг занаднича в рова, сякаш очакваше да я открие на дъното му. — Убивал съм жени, естествено, но не и такива с нейната слава.
— Не се притеснявай, тя ще ти се представи съвсем скоро — отвърна Удил.
— Убеден съм. Такава е съдбата на силния воин. Един ден пътят му се пресича с този на някой още по-силен. Едновременно благословия и проклятие.
Удил кимна отново:
— Смърт чака всички ни.
— Точно така! — Йълинг разпери широко ръце и разкърши пръсти. — Откога копнея за прегръдката на господарката ми, но досега не съм срещал достатъчно умел воин, който да ме изпрати в нея. — Той се обърна към горящия кораб. — Изгорили сте кораба ми?
— Добрият домакин предоставя място край огъня за гостите си — провикна се Горм и на бойниците се разрази буря от подигравателен смях. Рейт също се засмя, въпреки че му костваше геройски усилия.
Но Йълинг остана невъзмутим и просто сви рамене: