— Ако исках да те убия, щях просто да ти прережа гърлото и да те изхвърля в прегръдките на майка Море. Имай ми доверие, няколкократно се замислях да го направя. А може би отровата е навсякъде около нас и това е единственият лек срещу нея?
Отец Ярви грабна едно зърно от шепата на Скифър и го глътна.
— Спрете да мрънкате и изяжте по едно зърно — каза той, отправил поглед във вътрешността на сушата. — Избрахме пътя си и сега той се вие пред нас. Рълф, гледай мъжете да са спокойни, докато ни няма.
Възрастният кормчия свърши да привързва въжето на носа на кораба за една канара и глътна своето зърно.
— Като казваш „спокойни“, май искаш прекалено много от мен.
— Тогава просто гледай да са тук. — Скифър тикна шепа с последното зърно в лицето на Кол. — Надявам се да сме се върнали до пет дни.
— Пет дни тук? — Кол застина със зърното пред отворената си уста.
— Ако извадим късмет. Тези руини продължават с мили във вътрешността на сушата и пътищата из тях не са лесни за откриване.
— А ти откъде ги знаеш? — попита майка Скаер.
Скифър килна глава на една страна:
— Откъде човек знае каквото и да било? Като слуша онези, които са го видели или правили преди него. Като следва стъпките им. И после, когато му дойде времето, тръгва по свой път.
Устните на Скаер се извиха презрително:
— Има ли нещо друго в теб, вещице, освен дим и загадки?
— Може би, когато му дойде времето, ще ти покажа друго. Няма от какво да се страхувате. Освен от Смърт, естествено. — Скифър се доближи до майка Скаер и прошепна в ухото ѝ. — Но нима тя не наднича през рамото ти всеки ден и всеки час?
Зърното се запъна леко в гърлото на Кол, но когато успя да го преглътне, то не остави вкус и не го накара да се почувства различно. Очевидно не беше лек за болка, вина и ужасяващо предчувствие за обреченост.
— Ами останалите от екипажа? — прошепна той и извърна поглед към кораба.
Скифър сви рамене:
— Само пет зърна имам. — Тя се обърна и тръгна към руините, последвана от двамата пастори.
Богове, как му се искаше да бе останал с Рин. Мислите за всичко, което обичаше в нея, го обляха като вълна. Осъзна, че по-скоро би посрещнал лице в лице десет армии на Върховния крал до Рин, отколкото да тръгне из зловещата тишина на прокълнатите руини на Строком.
Но, както казваше Бранд, с пожелания от пазара нищо няма да купиш.
Кол нарами вързопа с вещите си и тръгна след останалите.
Рани
Мъжете лежаха по пода. Пъхтяха и стенеха, гърчеха се. Молеха за помощ и шепнешком викаха майките си. Проклинаха през стиснати зъби, кривяха от болка лица, крещяха. И кървяха.
Богове, колко кръв има в човешкото тяло. Скара не можеше да повярва колко много.
В ъгъла стоеше молитвоплетец, редеше монотонно молби към Той-който-шие-раната, махаше с ръка и разпръскваше сладникавия дим от купа с тлееща дървесна кора. Въпреки усилията му, вонята беше задушаваща — пот, пикня и всички останали течности от човешкото тяло. Скара беше поставила ръка на лицето си, запушила носа си, устата, дори очите си.
Майка Ауд беше нисичка жена, но в този момент се извисяваше над всички останали, беше в стихията си — огромна и непоклатима като статуя. Не толкова розова и мъхеста праскова, колкото солидното дърво с могъщи корени, на което е расла. Челото ѝ беше сбърчено, беше стиснала зъби, с кичури коса, залепнали за потното ѝ лице, с навити ръкави и омазани до лактите силни ръце. Мъжът, над когото беше надвесена в момента, изви рязко гръб, когато пръстите ѝ докоснаха раната на бедрото му и започна да се мята и пищи.
— Някой да го държи! — изръмжа майка Ауд. Рин се промуши покрай Скара, сграбчи мъжа за китките и го натисна върху масата. Майка Ауд извади една кокалена игла от разпуснатия си кок, стисна я в зъби, вдяна конеца и започна да шие. Мъжът пръхтеше, крещеше с пълно гърло, от устата му полетяха пръски слюнка.
Скара си спомни как майка Кайър изреждаше всички органи на тялото, описваше ролята им и закрилящите ги богове. „Една принцеса трябва да знае как е устроен човек“, казваше тя. Но това да знаеш, че човек е пълен с вътрешности, не означава, че няма да загубиш дар слово само при вида им.
— Дойдоха със стълби — каза Синия Дженър. — Смело, не се щадяха. Не им завидях. Явно Яркия Йълинг е обещал сребърни гривни на всеки, изкатерил стената.
— Малцина успяха — каза Рейт.
Скара изгледа рояка мухи над купчина окървавени превръзки.
— Но достатъчно да направят всичко това.
— Кое, това ли? — Не знаеше как Дженър успя да се изсмее в момент като този. — Трябваше да видиш ние на тях какво им направихме! Ако това е най-страшното, което ни чака до завръщането на отец Ярви, ще сме големи късметлии. — Скара се досети какво изражение бе придобило лицето ѝ, защото той спря на мига. — Е… не и тези момчета тук, предполагам…