— Просто ни изпитваха. — Бледите бузи на Рейт бяха покрити с драскотини и тя не искаше да узнава как се беше сдобил с тях. — Проверяваха къде сме силни и къде не.
— Е, издържахме проверката — отвърна Дженър. — Този път. Но сега по-добре да се връщаме на стените, кралице моя. Яркия Йълинг не е от онези, които се отказват при първата несполука.
В този момент донесоха друг мъж и го тръшнаха на масата на майка Ауд. Тя изми ръце в купата с трижди благословена и порозовяла от кръв вода. Беше едър гетландец, не по-възрастен от Скара. Единствената следа от нараняване беше тъмно петно на ризницата му.
Майка Ауд имаше подрънкващ сноп от малки ножове, окачен на връв около врата ѝ, и тя хвана един и сряза ремъците на ризницата на мъжа. Рин вдигна нагоре ризницата, после дебелата ватена подплата под нея и на корема му се откри тънка цепка. Майка Ауд се наведе над него, стисна я с пръсти и огледа потеклата навън кръв. Мъжът се сгърчи и миловидното му лице потрепери от болка, той отвори широко уста, но от гърлото му се изтръгна само пресипнал стон. Майка Ауд помириса раната, изруга под нос и се изправи.
— Нищо не мога да направя за него. Някой да му изпее молитва.
Скара се облещи. Просто така, жив човек, обречен на смърт. От друга страна, знаеше, че това са неизбежните избори, които очакваха всеки лечител. Те решаваха кой има шанс да живее. И кой е вече просто месо. Майка Ауд беше отминала нататък и Скара насили треперещите си крака да пристъпят към умиращия мъж. Стомахът ѝ се качи в гърлото, но тя хвана ръката му.
— Как се казваш? — попита го.
— Сордаф. — Беше по-скоро въздишка, не дори шепот.
Тя опита да запее молитва към баща Мир, който да го отведе към последен покой. Помнеше как майка Кайър я пя, когато баща ѝ умря, но гърлото ѝ не я послуша и не издаде и звук. Беше чувала, че мъжете умират в битка, но вече нямаше представа какво точно означава това.
Изхвръкналите очи на умиращия бяха приковани в нея. Или в нещо зад нея. В семейството му, може би. В недовършени и недоизказани неща. В тъмнината от другата страна на прага на Последната врата.
— Какво мога да направя? — прошепна тя, стискайки с всичка сила ръката му.
Той опита да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене и по устните му пръснаха капчици кръв.
— Някой да донесе вода! — изпищя Скара.
— Няма нужда, кралице моя. — Рин разтвори с усилие пръстите на Скара и свали ръката ѝ от тази на мъжа. — Той си отиде. — Едва сега Скара осъзна, че пръстите му бяха спрели да стискат нейните.
Тя се изправи.
Виеше ѝ се свят. Цялата гореше, кожата я сърбеше.
Някой крещеше. Пресипнали, нечовешки, дрезгави крясъци, а между тях, бръщолевенето на молитвоплетеца, плямпаше ли плямпаше, молеше за помощ, за милост.
Скара изтича към вратата и почти се просна по очи, изскачайки навън във вътрешния двор на крепостта. Повърна, залитна напред и почти падна в локвата пред краката ѝ, събра полите си в ръце и повърна отново. Изтри с опакото на ръката си проточилата се лига от устата си, изправи се и се облегна разтреперана на стената.
— Добре ли си, кралице моя? — Майка Ауд застана до нея и започна да бърше ръцете си в парцал.
— Винаги съм имала слаб стомах… — Скара се разкашля, задави се и щеше да повърне отново, но стомахът ѝ се оказа празен.
— Все някъде трябва да държим страховете си. Особено ако не можем да си позволим да ги изваждаме на показ. Мисля, че ти криеш своите в стомаха си, кралице моя. — Ауд постави нежно ръка на рамото ѝ. — Добро място за целта, място като всяко друго.
Скара погледна към вратата, откъдето долитаха приглушени стоновете на ранените.
— Аз ли направих това? — прошепна тя.
— Една кралица трябва да взима трудни решения. И да носи последствията с достойнство. Колкото повече бягаш от миналото, толкова по-бързо те застига то. Накрая не ти остава друго, освен да се обърнеш и го посрещнеш лице в лице. Да го сграбчиш в обятията си. Да опиташ да посрещнеш утрешния ден помъдрял от срещата с него. — Пасторът развинти капачката на една манерка и я подаде на Скара. — Воините ти очакват да им служиш за пример. Но не е нужно да се биеш с тях в битката, за да им покажеш, че имаш кураж.
— Не се чувствам като кралица — промърмори Скара. Отпи и примижа с очи, когато алкохолът запари гърлото ѝ. — Чувствам се като страхливец.