— Тогава се преструвай, че си смела. Никой не се ражда готов. Никой никога не е пораснал за ролята си. Постъпвай като велика кралица и ще бъдеш велика кралица, без значение дали се чувстваш такава или не.
Скара се изправи и изпъна рамене:
— Ти си мъдра жена и велик пастор, майко Ауд.
— Не съм нито едното, нито другото. — Пасторът се наведе към нея и запретна ръкави. — Но съм станала много добра в преструвките, че съм. Ще повърнеш ли отново?
Скара поклати глава, сръбна още малко алкохол и подаде манерката на сестра Ауд, която я пое и отпи могъща глътка.
— Чувам, че кръвта на Бейл тече в жилите ми…
— Забрави за кръвта на Бейл. — Ауд стисна ръката ѝ. — Твоята собствена е достатъчно добра.
Скара пое дъх и потрепери, докато издишваше. После последва пастора си обратно в тъмния отвор на вратата.
Да се сдобиеш със съвест
Рейт стоеше на строения от човешка ръка участък от стената до кулата на Гудрун и гледаше към изораната, изпотъпкана и осеяна със стрели земя пред обръча от заострени колове, от който започваха редиците на Върховния крал.
Почти не беше спал. В последно време просто дремеше пред вратата на Скара. Сънуваше непрекъснато онази жена и децата ѝ, после скачаше и се събуждаше, плувнал в студена пот, с ръка на дръжката на кинжала, но наоколо нищо, само тишина.
Пет дни от началото на обсадата. Пет дни подред атакуваха стената. Първо дойдоха със стълби и изплетени от рогозки паравани срещу пороя от стрели и камъни, с който ги засипаха защитниците. Смел опит, бяха наложили на лицата си най-свирепите изражения, мълвяха най-настървени молитви, но бяха отблъснати с лекота. Не успяха да убият много от хилядите на стените, но все пак оставиха празнини в редиците им. Сега всеки защитник на Бейлова крепост беше със зачервени от недоспиване очи и пребледняло от страх лице. Да се изправиш за момент лице в лице със Смърт е едно. Да долавяш ледения ѝ дъх по тила си ден подир ден — съвсем друга работа, повече, отколкото може да понесе човек.
Извън обхвата на лъковете, се издигаха огромни купчини от прясно изкопана земя. Погребалните могили на убитите воини на Върховния крал. И продължаваха да копаят. Рейт чуваше долитащото отдалеч стържене на лопатите и чуруликащото припяване на свещеник, призоваващ на южняшкия език Единствен бог на помощ. Той вдигна глава, притвори очи и се почеса по гушата. Всеки воин трябва да ликува при вида на мъртви врагове, но Рейт не изпитваше радост от гледката.
— Брадата те тормози, а? — Синия Дженър се зададе отнякъде, прозя се и приглади оскъдните кичури коса по главата си, но успя само да ги разроши още повече.
— Сърби. Странно как такива дребни неща успяват да те тормозят насред всичко това.
— Животът е върволица от дребни несгоди, завършваща с Последната врата. Можеш да я обръснеш.
Рейт продължи да чеше с нокти.
— Винаги съм си представял, че ще умра с брада на лицето. И като всичко останало, чакано с нетърпение, и брадата се оказва голямо разочарование.
— Брадата е просто брада. — Дженър се почеса по своята. — Пази ти топло на лицето в снежна буря, от време на време се оплита храна в нея, нищо повече. Знам обаче един, дето си пусна брадата толкова дълга, че успя да се заплете в сбруята на коня му. Животното го влачи през един синор. Счупи си врата и умря.
— Убит от собствената си брада. Срам.
— Мъртвите не изпитват срам.
— Мъртвите не изпитват нищо — каза Рейт. — Няма връщане от Последната врата, нали?
— Може би не. Но винаги оставяме по нещичко от себе си от тази ѝ страна.
— Ъ? — смотолеви Рейт. Нещо в тази перспектива не му харесваше особено.
— Част от духа ни остава в спомените на онези, които са ни познавали. Които са ни обичали, мразили.
Лицето на жената изникна в спомените на Рейт, облято в сълзи, все така ясно, въпреки многото време оттогава. Той размърда пръсти и долови позната болка.
— Онези, дето са ни убили.
— Ъхъ. — Погледът на Дженър беше отправен нанякъде в далечината, към неговите спомени за убити може би. — В техните най-вече. Добре ли си?
— Веднъж си счупих ръката. Така и не се оправи напълно.
— Нищо не се оправя напълно. — Синия Дженър подсмръкна, изхрачи се шумно и изплю храчката през стената. — Виждам, че Трън Бату им е направила посещение през нощта.
— Ъхъ. — През едната страна на лагера на Йълинг минаваше черна бразда и от едва доловимата миризма на изгоряла слама Рейт се досети, че бе докопала фуража за конете. — Явно е било по-болезнено преживяване от моята първа среща с нея.