— Проблем? — попита възрастният воин.
— Цяла камара.
— Семейството е семейство. Мисля, че на брат ти ще му дойде умът в главата и един ден ще ти прости.
— На него може. Но не мисля, че Трошача на мечове ще е в милостиво настроение.
— Не го виждам като много милостив.
— Приключих с него. — Рейт се изплю през стената. — Приключих и със себе си, с това, което бях.
— Не ти харесваше ли?
— Харесваше ми, много, навремето. Сега ми се струва, че съм бил много, ама много проклето копеле. — Лицето на жената не му даваше мира и той сведе очи и заби поглед в древния камък под краката си. — Как знае човек кое е редно и кое не?
Дженър изду бузи и изпъхтя:
— През половината си живот съм вършил грешни неща. Останалата половина съм прекарал в опити да върша най-малко грешните неща. От време на време съм вършил каквото е редно, но всеки път по случайност.
— И ти си може би най-свестният човек, когото познавам.
Веждите на Синия Дженър подскочиха от изненада:
— Благодаря ти за комплимента, но ми е жал за теб.
— И на мен също, старче. И на мен също. — Рейт се загледа в мъничките човешки фигури из лагера на Яркия Йълинг. Изпълзяваха от постелите, събираха се край огньовете, чоплеха из храната и може би някъде там един старец и един младок гледаха нагоре и си бърбореха за глупости. — Скоро ще тръгнат отново, мисля си аз.
— Ъхъ. И това ме тревожи.
— Никога няма да успеят да се прехвърлят през тези стени със стълби. Никога.
— Няма. И Яркия Йълинг със сигурност го знае. Защо тогава хвърля толкова зор и си пилее силите?
— Да ни държи под напрежение. Да ни опъва нервите. Обсада е, все пак, нали така? Все някак трябва да влезе.
— Да, но ще го направи по начин, който ще му гарантира лъскава слава. — Дженър кимна към прясно изкопаните могили. — След битка копаеш ли такива могили за всеки убит?
— Ние горим повечето на общи клади, но тези почитатели на Единствен бог имат странни обичаи.
— Хубаво, но защо така близо до стените? Пълководецът обикновено крие загубите си от противника. Не ги навира в очите му, дори и да не му костват много.
Рейт протегна ръка и зачопли цепката на ухото си:
— Досещам се, че имаш обяснение за това, прав ли съм?
— А виждам, че вече започваш да ме опознаваш и да ми се възхищаваш. — Дженър вирна брадичка и се почеса по шията. — В един момент ми хрумна, че Яркия Йълинг заповядва всичките тия обречени на провал атаки само за да има кого да заравя след края на битката.
— Какво?
— Почита Смърт, нали така? И има колкото искаш войска.
— Защо да жертваш мъже, само за да ги заравяш в земята?
— За да си мислим ние, че това прави. Но аз не съм убеден, че Яркия Йълинг копае по цели нощи на една стрела разстояние от най-слабото ни място на стената просто за да заравя мъртвите си.
Рейт го зяпна за момент, после зяпна кафявите купчини пръст и изведнъж по гърба му премина ледена тръпка.
— Копаят под стената.
Прах
За момче, тъкмо започващо да мисли за себе си като за мъж, Кол беше пътувал и видял не един голям град. Суровият Вулсгард на пролет, обширният Калийв през лятото, величественият Скекенхаус с елфическите му стени и красивият Йейлтофт, преди да изгори. Пропътува дългия път по „Божествена“, премина през Прохода в планините, после през необятните степи, за да зяпа с отворена уста и се диви на чудесата на Първия сред градовете, най-великото човешко селище, строено някога.
Но пред елфическите руини на Строком те до един бледнееха. Вървеше след Скифър и двамата пастори по пътища от черен камък, по-широки от градския площад на Торлби. На места те влизаха под земята в кънтящи от ехото на стъпките им тунели. На други се прехвърляха над земята, накачурени един връз друг, стъпили на могъщи каменни колони. Сливаха се в гигантски плетеници под натъжения поглед на стотиците ослепели стъклени очи на високите постройки около тях. Вървяха в пълно мълчание, всеки налегнат от собствени тревоги. За света, за познати и приятели у дома, за самите себе си. Тук нищо не живееше. Нито стръкче трева, нито една птица в небето, нито една буболечка на земята. Само тишина и бавно разложение. Докъдето им стигаше погледът, миля подир миля, невъзможните постижения на миналото се сриваха на прах.
— Как ли е изглеждало това място, докато елфите още са живеели тук? — прошепна Кол.
— Невъобразимо по размерите си, по светлините и шума си — отвърна Скифър, без да извръща назад глава, — по организирания си хаос и трескава надпревара. Стихнали завинаги преди хиляди години.