— Ужасно много и в същото време, ужасно различни. — Отец Ярви и майка Скаер застанаха до Скифър и се загледаха в избледнелия образ, обвит в мъглата на миналото. — Били са много по-мъдри, далеч по-многобройни и могъщи от нас. Но точно като нас, колкото повече растяла мощта им, толкова повече жадували за още. Също като хората, елфите имали празнини в душите, които не могли да запълнят с нищо. Всичко това… — Скифър разпери широко ръце пред величествените руини и вятърът понесе парцаливото ѝ наметало. — Всичко това не ги е заситило. Били са също като нас завистливи, безпощадни и амбициозни. И също толкова алчни. — Тя протегна една дълга ръка и опъна показалец към лицето на жената от картината. — Алчността им ги е погубила. Чуваш ли, отец Ярви?
— Чувам — отвърна той, нарами вързопа с вещите си и продължи напред. — Но съм дошъл за елфически оръжия, не за уроци.
Майка Скаер смръщи чело и прокара пръсти по колекцията си от древни елфически гривни по ръцете:
— А аз мисля, че имаш нужда да ги чуеш — промърмори тя.
— А после какво? — провикна се Кол.
Отец Ярви не отвърна веднага. После спря и се обърна към Кол:
— Ще използваме оръжията срещу Яркия Йълинг. Ще прекосим протоците и ще отидем в Скекенхаус. Ще намерим Върховния крал и баба Вексен. — Тонът му придоби смъртоносна острота. — И аз ще изпълня слънчевата си и лунна клетва. Ще отмъстя на убийците на баща ми.
Кол преглътна тежко:
— Имах предвид след това?
Пасторът се вторачи в чирака си и свъси вежди.
— Тази река ще прекосим, когато стигнем бреговете ѝ, Кол. — И той се обърна и тръгна напред.
Просто така, все едно не се беше замислял по въпроса. Но Кол знаеше, че отец Ярви не е човек, който оставя полето на бъдещето незасято със семената на плановете му.
Богове, права ли беше Скифър? Хората същите като елфите ли са? Малки човешки крака в гигантски елфически стъпки, но по същия път? Замисли се как ли щеше да изглежда Торлби един ден, превърнат в руина. Хората от Гетланд, изгорели до пепел, а след тях само прах и тишина. И може би парче от покритата с дърворезба мачта в двора на Цитаделата — призрачно ехо, което ще озадачи други посетители от далечното бъдеще.
Кол хвърли последен поглед към щастливото лице на мъртвата от хиляди години жена и понечи да последва останалите, когато зърна проблясък на метал сред натрошеното стъкло. Оказа се златна гривна, точно като тази на ръката на жената от картината. Кол стрелна ръка, сграбчи я и я пъхна в джоба си.
Съмняваше се, че жената ще страда от загубата ѝ.
В недрата на баща Земя
— Ще бъде опасно — каза Скара с мрачно изражение на лицето.
Подходящ момент Рейт да изпъчи геройски гърди. В край на краищата доскоро беше нескончаем фонтан от геройски хвалби. „Надявам се да е, опасностите ги ям за закуска, за враговете ни, може би!“ Но сега успя единствено да смотолеви „Ъхъ. Но трябва да спрем тунела преди да е стигнал до стената.“
Нямаше нужда да казва повече. Всички знаеха какво е заложено на карта.
Всичко.
Рейт огледа доброволците. Лицата им, металните кантове на щитовете им и остриетата на оръжията им бяха намазани със сажди, за да не ги издадат с блясъка си в тъмното. Две дузини от най-бързите гетландци, две дузини от най-свирепите ванстерландци и той.
Крал Удил и крал Горм теглиха чоп на кого се пада честта да ги предвожда и Трошача на мечове спечели. И сега стоеше и се усмихваше, докато чакаха да стане време за тръгване. Наслаждаваше се на всеки момент, поглъщаше жадно всеки дъх, сякаш нощта ухаеше на цветя. В този мъж нямаше никакъв страх, нито капка, Рейт не можеше да му го отрече. Но ако навремето виждаше в това смелост, сега виждаше единствено лудост.
— Никой няма да те вини, ако размислиш и останеш — каза Скара.
— Освен мен. — Беше ли възможност всъщност да се вини повече? Рейт срещна за миг погледа на брат си преди той да извърне решително почернено със сажди лице. Отчаяно се стараеше да докаже, че и той е корав като брат си, въпреки че и двамата знаеха, че не е. — Пък и трябва да пазя гърба на брат ми.
— Дори ако той не иска помощта ти?
— Особено тогава.
Ракки щеше да носи една от големите глинени делви с течния огън на отец Ярви, а Сориорн другата. Рейт си спомни как пламъците погълнаха палубите на корабите на Върховния крал, как горящи мъже скачаха във водата. Куражът му отнесе здрав удар при мисълта, че трябваше да изсипят съдържанието на тези делви по земята, да мажат с него дървени греди и после да ги запалят. Зачуди се колко такива още ще може да издържи преди да се срине. Някога нищо не го плашеше. Или пък просто се бе преструвал, че нищо не го плашеше?