Видя Горм да извръща глава към Сориорн и на устните му да грейва огромна усмивка, когато прошепна в ухото му:
— Добра жътва за майка Война.
Последният комат беше оставил солен вкус в устата на Рейт и той се изплю на земята. Започнаха да се катерят по склона на рова. Изкачилите се първи се обръщаха и подаваха ръка на останалите, които съскаха ругатни под нос, хлъзгаха се и мачкаха пръстта с ботуши, превръщайки я скоропостижно в лепкава кал.
Продължиха напред през обраслото със стрели поле, реколтата от провалилите се атаки на Яркия Йълинг. Беше така гъсто набодено със стрели, че приличаше на брулените от вятъра и обрасли с трънлив пущинак хълмове на Ванстерланд. Оставяйки крепостта зад гърбовете си, Рейт чу викове в далечината и звън на стомана. Крал Удил беше повел хората си във внезапно нападение през крепостните порти, в опит да отклони вниманието на Йълинг от тунела.
В мъглата затанцуваха сенки, бялата пелена се заизвива в причудливи форми от притичващите през нея мъже. Змии, виеха се, оплитаха се една в друга и пак се разделяха. Вълчи лица. Човешки лица. Лицата на хората, които беше убил, крещяха безмълвно за мъст. Рейт ги разпръсна с щита си, но те се събраха отново в мъглата. Каза си, че мъртвите са минало и нищо повече, но знаеше, че Дженър е прав. Част от духа им оставаше у тези, които са ги познавали, обичали, мразели. Но най-вече у онези, които ги бяха убили.
Заострените колове изплуваха от мътилката отпред и Рейт се извърна настрани и се шмугна между два, после клекна и напрегна очи в тъмното.
Видя погребалните могили отпред, или по-скоро, купчините прясна пръст от изкопания в земята тунел. Покрай ръбовете им се процеждаше светлина. Горм посочи натам с меча си и мъжете се разделиха на две и тръгнаха да обикалят най-близката могила. Не продумаха и дума. Нямаше нужда от думи. Всеки знаеше задачата си.
До огъня седяха двама мъже. Точно както Рейт и Ракки някога. Единият държеше колан и работеше по него с игла, а другият седеше увит в одеяло и се взираше в тъмното по посока на шума от нападението на Удил. Обърна се и видя втурналия се към него Рейт.
— Какво…
Стрелата на Сориорн се заби безшумно в устата му. Другият скочи на крака с колана в ръце. Почерненото острие на меча на Горм изсъска и главата на мъжа се търкулна в тревата.
Рейт прескочи строполяващото се тяло и скочи в изкопа между две купчини пръст, клекна до тъмния вход на тунела, осветен от забити от двете му страни факли.
— Напред! — изсъска Горм и мъжете се разпръснаха и оформиха полукръг около входа на тунела. Ракки прошепна молитва към Тя-която-осветява-пътя и нарамил глинената делва, изчезна в недрата на баща Земя. Сориорн се вмъкна след него и Рейт направи същото.
Вътре беше тъмно. Виждаха се само бледите очертания на кривите греди, с които беше подпрян тавана, чиито ръбове от време на време докосваха косата на Рейт. Той не разбираше от прокопаването на шахти, но дори за него не беше тайна, че този тунел беше прокопан набързо. Докато напредваше по него, приковал поглед в превития гръб на Сориорн отпред, от тавана се стичаха струйки пръст.
— Богове — прошепна той. — Това ще се срине и без наша помощ.
Беше горещо и ставаше все по-горещо. Челото му плувна в пот, дрехите му залепнаха по кожата му. Рейт пъхна дръжката на секирата в халката на колана си и измъкна кинжал. Ако се стигнеше до бой, в тесния тунел секирата му щеше да е безполезна. Щеше да е близък бой, тяло в тяло, с дъха на врага по лицето ти.
Влетяха в овална галерия, осветена от мъждукащ газен фенер. Отъпканият под беше осеян с нахвърляни безразборно кирки, лопати и ръчни колички. Таванът беше подпрян на плетеница от дървени греди. Още греди бяха натрупани в единия край на галерията. Два тъмни тунела тръгваха от галерията, безсъмнено в посока към кулата на Гудрун. Рейт отиде до един и надникна в тъмния отвор.
Стори ли му се, или чу стържене на лопата в пръст. Копаеше ли някой на другия край? Ракки вече беше свалил запушалката на делвата си и плискаше течния огън по всичко дървено.
— Внимавай с пламъка! — изсъска Рейт на Сориорн, който блъсна с рамо газения фенер и го разлюля на куката, на която висеше. — Една грешка и с нас е свършено.
— Дадено — прошепна пресипнало знаменосецът на Горм, наведе гърлото на делвата си, стиснато в сгъвката на лакътя му, и запуши с другата си ръка носа и устата си. Богове, как вонеше само, задушливата миризма ги задави на мига. Рейт залитна към другия тунел, избърса насълзените си очи с опакото на ръката, вдигна поглед и видя двама мъже да го зяпат озадачени. Единият държеше лопата в ръце, другият кирка. Бяха голи до кръста и омазани с мръсотия.