— Не — прошепна Рейт.
Вдигна очи от пода и видя, че тя е само по нощница, на светлината на факлата видя очертанията на тялото ѝ под тънкия плат.
Насили се да погледне нагоре, към лицето ѝ, но стана още по-лошо. Имаше нещо в това как го гледаше, жадно, съсредоточено, като вълчица плячката си и изведнъж му стана ужасно горещо. Почти не виждаше друго, освен очите ѝ. Задушаваше се от аромата ѝ. Направи жалък опит да дръпне ръката си, но така само я придърпа още по-близо до себе си. Тя плъзна ръка по наранените му ребра, дръпна го и той изпъшка от рязката болка. Постави другата си ръка на лицето му и го придърпа надолу към нейното.
Целуна го, настървено, впи се в устата му, зъбите ѝ остъргаха сцепената му устна. Рейт отвори очи и видя, че тя го гледа, сякаш искаше да види реакцията му от действията ѝ. Палецът ѝ натисна силно бузата му.
— Мамка му — прошепна той. — Ъ… съжалявам, ъ… кралице моя…
— Не ме наричай така. Не сега. — Тя плъзна длан на тила му, стисна го, потри носа си от едната страна на неговия, после от другата, целуна го отново и отново и отново. Главата му се замая сякаш беше пиян.
— Ела с мен — прошепна тя и дъхът ѝ опари бузата му. Тя го дръпна към вратата, почти го завлече след себе си и той едва не се спъна в още омотаното около краката му одеяло.
Ракки винаги му повтаряше, че не е никакъв любовник. Какво ли щеше да каже, ако го видеше сега…
Ракки е мъртъв.
Рейт закова на прага.
— Трябва да ти кажа нещо… — Че току-що плака в постелята на друга? Че не може така, защото тя е сгодена за Гром-гил-Горм? Че почти я уби преди няколко дни с отровата, която още носеше в джоба си? — Всъщност, няколко неща…
— По-късно.
— По-късно може да е прекалено късно…
Тя го сграбчи за предницата на ризата и го притегли към себе си и Рейт осъзна, че е безпомощен, безжизнен като парцалена кукла в ръцете ѝ. Те беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Или пък той беше по-слаб, отколкото си мислеше.
— Омръзна ми от говорене — изсъска тя. — До гуша ми дойде от благоприличие. Утре може да сме мъртви. Сега ела с мен.
Утре може да сме мъртви. Ако Ракки имаше един последен урок за него, щеше да каже точно това. Пък и човек рядко печели битка, която иска да изгуби. И той зарови пръсти в меката ѝ коса и я целуна. Хапеше устните ѝ. Усети езика ѝ в устата си и изведнъж нищо повече не беше от значение. Той беше тук, тя също, в тъмното. Майка Скаер, Трошача на мечове, Рин, дори Ракки изглеждаха далеч, далеч оттук.
Тя срита одеялото му настрани, издърпа го след себе си през прага и залости вратата.
Реликви
— Това е мястото — каза Скифър.
Беше огромна зала с висок вътрешен балкон покрай стените. Подът беше осеян с изпочупени столове. Вътре беше мрачно заради покритите с кора прах прозорци. Срещу вратата имаше голяма, овална маса с нещо над нея, което наподобяваше огромна монета, чиито кантове бяха изписани с елфически букви. Зад нея някога е имало стъклена стена, но сега парчетата ѝ лежаха на пода и скърцаха под ботушите на Кол, докато вървеше към един портал. Едната от двойните му врати беше паднала, но другата все още се държеше на една панта. Коридорът от другата страна се губеше в тъмнина. Чуваше се капеща вода.
— Малко светлина би била добре дошла — промърмори той.
— Разбира се. — Нещо щракна и изведнъж коридорът бе облян в ярка светлина. Чу се съскане и отец Ярви измъкна рязко закривения меч, който винаги носеше, а Кол залепи гръб за стената и хвана дръжката на ножа си.
Но Скифър просто се изкикоти:
— Няма с кого да се бием тук, освен със себе си. А в тази битка остриетата са безполезни.
— Откъде идва тази светлина? — промърмори Кол. Тогава забеляза прътите на тавана, горяха с ярка светлина, сякаш в тях бяха впримчени частици от майка Слънце.
Скифър сви рамене и тръгна с небрежна походка по коридора:
— Магия.
Отпред таванът беше пропаднал. Прътите висяха на оплетени въжета, не горяха ярки като останалите, примигваха, пукаха и просветваха за кратко, осветявайки изопнатите от напрежение лица на двамата пастори, пристъпящи предпазливо зад Скифър. Навсякъде по пода беше разпиляна хартия. Лежеше на килнати насам-натам купчини, подгизнала от вода, но недокосната от времето, не беше и започнала да гние. Беше гъсто изписана с елфически думи.
— Елфите си мислили, че могат да впримчат целия свят в писмо — каза Скифър. — Че с достатъчно познание ще се издигнат по-високо и от Бог.
— И виж наградата за арогантността им — промърмори майка Скаер.
Влязоха в кънтяща от ехото на стъпките им зала, пълна с тезгяси. На всеки имаше странна кутия от стъкло и метал. Чекмеджетата им бяха измъкнати и захвърлени на пода, вратите на шкафовете им зееха, а от тях бълваха нови купчини хартия.