— Преди нас тук са влизали крадци — каза Кол.
— Искаш да кажеш други крадци — поправи го Скифър.
— Ако печалбата си заслужава, никоя опасност не е прекалено висока.
— Аа, такава мъдрост, при това у някой толкова млад — каза Скифър. — Боя се обаче, че тези крадци са си тръгнали единствено със смъртта си като награда. Насам.
Стълбището се спускаше надолу и беше осветено от червена светлина. От дъното му се чуваше странно жужене. Кол се наведе да погледне през парапета и усети хладен повей по лицето си. Стълбите се виеха като спирала и чезнеха в тъмното. Зави му се свят и той се дръпна от парапета.
— Дълго слизане ни чака — рече пресипнало.
— Тогава да не се мотаем. — Отец Ярви постави сакатата си ръка на парапета и тръгна по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.
Не говореха, докато слизаха. Всеки бе налегнат от собствени страхове и нямаше място за тези на останалите. Колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-силно кънтяха стъпките им и толкова повече се усилваше странното жужене. Сякаш идваше от стените, от земята, така силно и настоятелно, че зъбите му затракаха. Продължиха надолу, в недрата на Строком, покрай изписани на езика на елфите предупреждения по гладкия елфически камък на стените. Кол не можеше да ги прочете, но се досещаше за значението им. „Върни се обратно. Откажи се от тази лудост. Не е прекалено късно.“
Не знаеше колко дълго бяха слизали, но като всичко останало на този свят, стълбите накрая свършиха. В подножието им тръгваше друг коридор. Вътре беше тъмно, хладно, стените бяха голи, а на пода имаше голяма червена стрелка, сочеща към другия край на коридора. Водеше ги към врата от сив метал. На стената до нея имаше малка плочка с изпъкнали квадратчета по нея.
— Какво е това място? — попита майка Скаер.
Нещо в очевидната здравина на вратата напомни на Кол за броячницата на кралица Лейтлин, където зад подобна врата се пазеше несметното ѝ богатство.
— Хазна — прошепна той.
— Оръжейна. — Скифър започна да припява. На езика на елфите. Първо тихо и гърлено, после все по-силно, по-бързо и пронизително, точно като в степта при „Непристъпна“, когато хората коне дойдоха за кръвта им. Очите на отец Ярви грееха жадно. Майка Скаер извърна изкривено от погнуса лице и се изплю на земята. Скифър начерта с лявата си ръка знак над плочката, а с дясната започна да натиска изпъкналите квадратчета. Пръстите ѝ се стрелкаха с такава бързина, че дори острият поглед на Кол не можа да проследи движенията им.
Изведнъж над вратата проблесна нещо като голям, зелен скъпоценен камък. Чу се щракане, като от изтеглено резе. Кол подскочи назад и почти се сблъска с майка Скаер, когато вратата се открехна от само себе си. Скифър им се усмихна доволно през рамо и я отвори широко.
Зад нея започваше дълъг коридор с изправени рафтове покрай стените. Приличаха на онези, които Кол направи за стражите в Цитаделата, да има къде да оставят копията си. И на рафтовете, блещукащи на слабата светлина, стояха изправени елфическите реликви. Дузини. Стотици. Хиляди. По тавана се палеха от само себе си една по една светлини и осветяваха все повече рафтове на двете стени, по цялата дължина на коридора.
— Елфически оръжия — каза Скифър, — точно както обещах.
— Достатъчно за цяла армия — прошепна отец Ярви.
— Да. Изковани са за войната срещу Бог.
Пред съвършенството и изработката на тези оръжия гордите усилия на Рин и Кол изглеждаха като нацапотени с кал по стените на пещера рисунки. Всяко от оръжията беше като близнак на това до него. Бяха красиви просто заради чистотата и простотата на формите им. Правени преди хиляди години, но все още съвършени като в деня на изработването им.
Кол пристъпи прага на вратата и зяпна елфическите творения с изумление, почуда и не без известна степен страх.
— Тези също толкова мощни ли са като онова, което използва срещу хората коне? — попита той.
— Пфу, в сравнение с тези, моето е като игла в детски ръце в сравнение с копие в ръцете на изпитан воин.
Кол си спомни как само за миг в степта тази „игла в детски ръце“ отвори горящи дупки в гърдите на шестима мъже и обърна в бяг няколко дузини.
— На какво ли са способни тези, тогава? — прошепна той и докосна предпазливо една от реликвите. Съвършената му повърхност изглеждаше като излята, сякаш не бе кована от ковашка ръка, нито много груба, нито прекалено гладка, ни топла, ни студена.