— Внимавайте! — извиках и скочих напред.
Морийн се беше хвърлила към вратата за верандата. Опитах се да я хвана, но тя беше прекалено бърза. Изтича на верандата и после надолу по стълбите.
— Мъртъв е — чух да казва Мифлин отвратено, когато с Кермън се затичахме след нея.
Когато стигнахме до първата тераса, тя вече беше на четвъртата. Хванах Кермън и го задържах.
— Остави Мифлин да я преследва, ако иска — казах аз.
Мифлин изтрополи по стъпалата на терасата и спря при нас.
— Къде отиде тя? — попита.
Посочих му.
Биваше я в бягането — вече беше стигнала най-долната тераса. Мифлин се спусна след нея, после спря. Тя тичаше право към ръба на скалата. Продължи да тича и след това…
Известно време останахме неподвижни, ослушвахме се и чакахме, но не чухме нищо. Като че ли пространството между скалата и морето се беше разтворило и я беше погълнало.
— Това беше най-добрият път за нея — рекох и тръгнах обратно към къщата. Повдигаше ми се. Дори и да беше луда, все пак беше красива, а аз винаги изпитвах съжаление, когато нещо красиво си отидеше.
Когато стигнахме до верандата, попитах:
— По скалата ли се изкачи?
Кермън кимна.
— Изкачих се по издатината — уточни той и силно потрепери. — Вероятно ще го сънувам до края на дните си. Пола е някъде наоколо. Търси Джанет Кросби.
— Сега ще трябва да обясним всичко това на Бран-дън — казах когато Мифлин се върна задъхан. — Ще бъде доста забавно.
— Станала е на пихтия — съобщи той и ни погледна сърдито. — Е, хайде, умници такива, влизайте вътре и говорете!
Ние влезнахме и говорихме.