Един от нашите детективи завел репортерката на обяд. Тя с радост заговорила за случая и казала, че наистина става дума за къщата на Мейфеър. Всички знаели за нея. Един водопроводчик останал затворен в подземието с часове. Дори изгубил съзнание. Когато най-сетне дошъл на себе си и излязъл оттам, бил откаран в болницата. После пък един телефонен техник, извикан да поправи телефона в библиотеката, казал, че никога вече няма да стъпи в тази къща. Един от портретите на стената го наблюдавал. И бил сигурен, че във всяка стая е видял призрак.
«Мога да напиша още много за това - казала младата жена, - но хората във вестника не искат проблеми с Карлота Мейфеър. Да ви разкажа ли за градинаря? Той ходи там редовно да коси тревата и веднъж ми каза нещо изключително странно. Изрази се точно така: «О, той никога не ми пречи. Ние двамата си се разбираме съвсем добре. Ние двамата вече сме истински приятели». Е, кого мислите, че има предвид? Когато го попитах, каза: «Ами идете там и ще го видите. Открай време е там. Дядо ми често го е виждал. Изглежда си съвсем нормално. Не може да се движи и да говори. Просто стои и те гледа от сенките. В единия миг го виждаш, в следващия вече го няма. Но не ме безпокои. С мен няма проблеми. Получавам доста пари за работата там. Винаги съм работил в тази къща. Той не ме плаши».»
Семейната мълва от този период пренебрегва историите за духове. Така правят и богатите от горната част на града, въпреки че според Дандрич хората просто са наивни.
«Мисля, че самата Карлота пусна всички тези глупави истории за духове - казал един от братовчедите след години. - Тя иска да държи хората надалече. Ние само се смеем, когато ги чуем.»
«Призраци на Първа улица? Карлота е виновна, че къщата се превърна в руина. Винаги е била евтина на брашното и скъпа на триците. Това е разликата между нея и майка и?.»
Но каквото и да е мнението на братовчедите и на местното висше общество, свещениците от Църквата на изкуплението чували безброй истории за призраци и тайнствени събития на Първа улица. Отец Лафърти редовно се отбивал в къщата и хората говорели, че не позволявал да бъде отпратен.
Сестра му казала на един от нашите детективи: «Брат ми знае доста от нещата, които стават там, но никога няма да започне да клюкарства. Питам го как е Анта, а той не ми отговаря. Но знам, че я е видял. Често ходи в онази къща. След смъртта на Анта той отиде там една неделя, а след това закри лице в шепи на кухненската маса и се разплака. Това е единственият път, в който съм виждала брат си, отец Томас Лафърти, да плаче».
През този период семейството също е доста загрижено за Анта. Официалната версия е, че тя е «луда» и Карлота постоянно я води по психиатри, но «без никаква полза». Детето било непоправимо стресирано от убийството на майка си. Анта живеела в някакъв измислен свят на призраци и невидими приятели. Не можели да я оставят и за миг без надзор, не я пускали да ходи на гости.
Юридическите слухове показват, че братовчедите често се обаждали на Кортланд Мейфеър с молба да провери как е Анта, но той вече не бил добре дошъл в къщата на Първа улица. Съседите съобщават, че са виждали как на няколко пъти го отпращат.
«Той идваше всяка Бъдни вечер - казва един от съседите доста по-късно. - Колата му спираше пред предната порта и шофьорът излизаше и отваряше вратата, а после вадеше подаръците от багажника. Много, много подаръци. Тогава Карлота излизаше, здрависваше се с него на стълбището, но никога не го пускаше в къщата.»
Таламаска така и не е открила документ от лекар, прегледал Анта. Доста съмнително е тя изобщо да е била извеждана от къщата, освен за неделната служба. Съседите казват, че често са я виждали в градината.
Тя си четяла книжка под големия дъб в задната част на имота; седяла с часове на страничната веранда с опрени на коленете лакти.
Една прислужница, която работела в къщата отсреща, казвала, че я виждала как говори с «онзи мъж през цялото време, нали знаете, онзи тъмнокосия. Той винаги идваше да я види, сигурно е някой братовчед, един такъв елегантен».
Когато станала на петнайсет, Анта започнала да излиза от къщата сама. Един пощальон споменава, че често я е виждал - слабо момиче, с някак отнесено изражение, се разхождало само и понякога с един «много хубав тип» по улиците. «Много хубавият тип» бил с кестенява коса и кафяви очи, и винаги бил облечен с костюм и вратовръзка.
«Много обичаха да ми изкарват ангелите - казва един местен млекар. - Един път, тъкмо излизам от портата на доктор Милтън на Втора улица и си свиркам, когато те изникнаха точно срещу мен, в сенките под една магнолия. Тя стоеше съвсем неподвижно, а той до нея. Едва не налетях върху тях. Стори ми се, че тъкмо си шушукаха нещо. Май тя се изплаши не по-малко от мен.»