— Стефан, Бони е в транс и каза…
— Зная. Чух всичко. Дори не успях да я спра, когато тръгна да излиза. Изведнъж скочи на стълбата и се закатери нагоре като катерица. Какво мислиш, че искаше да каже?
— Спомняш ли си извънтелесното преживяване, което имахме двете с нея? Нашата малка шпионска мисия по следите на Аларик? Това ще се случи във Фелс Чърч. Всички деца, всички наведнъж, точно в полунощ — ето защо трябва да се върнем обратно…
— Успокой се. Успокой се, любов моя. Забрави ли какво каза лейди Улма? Близо година тук се равняват на няколко дни в нашия свят.
Елена се поколеба. Вярно беше; не можеше да го отрече. При все това, изведнъж я обзе такъв студ…
Физически студ, осъзна внезапно, когато около нея се изви вихър от смразяващ арктически вятър, пронизвайки като мачете кожените й дрехи.
— Трябва да си сложим кожените подплати — рече Елена задъхано. — Сигурно сме наближили пукнатината.
Дръпнаха покривалата на носилката и ги завързаха. След това затършуваха трескаво в малкото отделение върху задницата на търга.
Кожените подплати бяха толкова гладки, че Елена много лесно пъхна две под горната туника.
В този миг се появи Деймън с Бони на ръце.
— Тя спря да говори — съобщи им той и додаде: — Когато се стоплиш достатъчно, предлагам да излезеш навън.
Елена нагласи удобно Бони върху двете пейки в носилката, зави я с няколко одеяла и ги подпъхна под нея. После се изкачи отново върху гърба на търга.
За миг се заслепи. Ала не от сякаш свъсеното слънце — бе останало зад някакви планини, които бе обагрило в розово–сапфирен цвят, — а от една ширнала се белота. Изглеждаше безкрайна, равна и еднообразна, обгръщаше всичко наоколо и достигаше до ивица мъгла, скриваща това, което се намираше отвъд.
— Според легендата, би трябвало да сме се насочили към Сребърното езеро на смъртта — изрече Деймън зад нея. Странно, в целия този студ, гласът му бе топъл — почти приятелски. — Познато още като Огледалното езеро. Но не мога да се превърна в гарван, за да разузная напред. Нещо ми пречи. А тази мъгла отпред е непроницаема за телепатична сонда.
Елена се огледа инстинктивно. Стефан все още беше в носилката и очевидно се грижеше за Бони.
— Търсиш езерото? Как ли изглежда? Искам да кажа, че мога да се сетя защо може да се нарича Сребърно или Огледално — каза тя. — Но защо на смъртта?
— Водни дракони. Поне така разправят хората, но кой ли е бил там, за да разкаже? — Деймън я погледна.
Той се погрижи за Бони, докато беше в транс, помисли си Елена. И най-после ми говори.
— Водни… дракони? — попита тя, като се постара гласът й също да прозвучи приятелски. Сякаш току-що се бяха запознали. Започваха отначало.
— Лично аз винаги съм подозирал, че става дума за кронозаври — рече Деймън. Беше точно зад нея; усещаше как прегражда ледения вятър — не, нещо повече от това. Той излъчваше облак топлина, който я обвиваше като пашкул. Тялото й спря да трепери. За пръв път девойката почувства, че може да отпусне ръцете си, които бе обвила около тялото си.
После усети две силни ръце да се сключват около нея и топлината се превърна в горещина. Деймън стоеше зад нея, държеше я, и изведнъж наистина й стана много топло.
— Деймън — заговори тя с треперлив глас, — не можем просто…
— Там изникна някаква скала. Никой няма да ни види — предложи вампирът зад нея, за абсолютен шок на Елена. Цяла седмица не й проговори — а сега това.
— Деймън, момчето в носилката точно под нас е моят…
— Принц? Тогава не се ли нуждаеш и от рицар? — Дъхът му опари ухото й. Елена стоеше застинала като статуя. Но следващите му думи преобърнаха цялата й вселена. — Харесваш легендата за Камелот, нали? Само че сега ти си кралицата, принцесата. Ти си се омъжила за не съвсем приказния принц, но се появява рицар, който знае дори повече от тайните ти, и те нарече…
— Той ме застави. — Елена се извърна, за да срещне тъмните очи на Деймън, макар че разумът й крещеше да не продължава. — Той не изчака да чуя неговия зов. Просто… взе това, което искаше. Като господарите от своите робини. Не знаех как да се боря — тогава.
— О, не. Ти се бори, много се бори. Никога не съм виждал човешко същество да се бори толкова упорито и ожесточено. Но дори когато се бореше, усещаше зова на сърцето ми към твоето. Опитай се да го отречеш.