— Деймън… защо сега… защо така изведнъж?
Деймън понечи да се извърне, но се отказа.
— Защото утре може да сме мъртви — рече с равен тон. — Исках да знаеш какво изпитвам към теб, преди аз… или ти да умрем.
— Но ти не си изрекъл и дума за това, какво ти изпитваш към мен. Само за това, което мислиш, че аз изпитвам към теб. Наистина съжалявам, че те ударих първия ден, когато дойдох тук, но…
— Беше великолепна! — прекъсна я буйно той. — Забрави го сега. Колкото до това, какво изпитвам — може би някой ден наистина ще имам възможност да ти го покажа.
Нещо избухна в Елена — те отново се криеха зад думите, както когато се срещнаха за пръв път.
— Някой ден? Звучи удобно. А защо не сега?
— Наистина ли го искаш?
— Нима имам навика да казвам неща, които не мисля?
Очакваше някакво извинение, няколко думи, изречени също толкова просто и искрено, както тя му говореше. Вместо това, с безкрайна нежност и без да се озърне, за да види дали някой не го гледа, Деймън обхвана с ръце лицето на Елена, увито в шал, дръпна шала под устните й с палците си и леко я целуна. Леко — но не кратко и нещо в Елена й нашепваше, че разбира се, тя бе чула неговия зов в мига, в който го видя, когато за пръв път долови копнежа на аурата му. Тогава не знаеше, че това е аура; не вярваше в съществуването на аури. Не вярваше във вампири. Беше една невежа малка глупачка…
Стефан! Звукът отекна като кристален звън в мозъка й. Внезапно намери сили да се отдръпне от прегръдката и отново да погледне към носилката. Оттам нямаше никакъв признак на движение.
— Трябва да се връщам — смотолеви Елена. — Трябва да видя какво става с Бони.
— Имаш предвид какво става със Стефан — поправи я той. — Не се тревожи. Той спи спокойно, както и нашето малко момиче.
Елена се напрегна.
— Ти си им въздействал с внушението? Без да ги виждаш? — Беше безумна догадка, но устните на Деймън се изкривиха присмехулно, сякаш я поздравяваше. — Как смееш? — възмути се тя.
— Ако трябва да съм честен, не зная как смея. — Деймън се приближи отново, но Елена се извърна настрани. Стефан!, изпрати мислено послание.
Той не може да те чуе. Сънува те.
Елена се изненада от собствената си реакция на думите му. Деймън отново улови погледа й. Нещо в нея се разтопи под силата на втренчения му черен взор.
— Не ти въздействам с внушението; давам ти думата си — прошепна той. — Но не можеш да отречеш това, което се случи между нас последния път, когато бяхме в това измерение. — Сега дъхът му милваше устните й… и Елена не се извърна настрани. Трепереше.
— Моля те, Деймън. Покажи малко уважение. Аз съм… о, Господи! Господи!
— Елена! Елена! Елена! Какво не е наред?
Боли — беше всичко, за което девойката можеше да мисли. Ужасна болка проряза гърдите й от лявата страна. Сякаш бе пронизана в сърцето. Сподави вика си.
Елена, говори ми! Ако не можеш да ми изпращаш мислите си, говори!
— Болка… сърдечен удар… — промълви тя през скованите си устни.
— Ти си твърде млада за това. Нека да проверя.
Деймън разкопча горната й дреха. Тя не можеше да стори каквото и да било, освен да мълви: „О, Господи! Боли!“.
Топлата ръка на Деймън се промъкна под кожите. Отпусна се леко вляво от средата на гръдния кош. Само камизолата делеше опипващите му пръсти от плътта й. Елена, сега ще отнема болката. Довери ми се.
Още докато говореше, пронизващата болка намаля. Очите на Деймън се присвиха и Елена разбра, че е поел болката в себе си, за да я анализира.
— Не е сърдечен удар — заяви миг по-късно. — Напълно съм сигурен. По-скоро е — ами, сякаш си била прободена с кол. Но това е глупаво. Хмм… вече изчезна.
За Елена бе изчезнала още в мига, в който той я бе всмукал, за да я защити.
— Благодаря ти — промълви задъхано, внезапно осъзнала, че се е вкопчила в него, обзета от вледеняващ ужас, че умира. Или той ще умре.
Деймън я дари с една от редките си, широки и искрени усмивки.
— И двамата сме добре. Сигурно е било спазъм. — Сведе поглед към устните й. — Заслужавам ли целувка?
— Аз… — Той я бе защитил; бе отнел ужасната болка. Как би могла да каже „не“? — Само една — прошепна.