Стефан кимна. Сетне внимателно раздели два пласта въздух и плъзна ръка под тях, за да докосне бузата на Бони.
— Стопля се — рече с усмивка.
Мина доста време, преди Стефан да реши, че Бони се е стоплила достатъчно. Тогава отстрани „топлинната черупка“ около нея и я положи върху едната пейка, докато двамата с Елена се настаниха на другата. Най-сетне Бони въздъхна, примигна и отвори очи.
— Задрямала съм — оповести, очевидно съзнаваща, че е минало известно време.
— Не точно — рече Елена. Гласът й бе нежен и успокояващ. Да видим, как би постъпила Мередит? — Ти беше в транс, Бони. Спомняш ли си нещо от това?
— За съкровището ли? — попита приятелката й.
— За това, за какво е предназначено съкровището — вметна Стефан тихо.
— Не… не…
— Ти каза, че това е Последната полунощ — заяви Елена. Доколкото си спомняше, Мередит беше доста пряма. — Но ние мислим, че говореше за Фелс Чърч — додаде припряно, като видя ужаса, надигнал се в очите на Бони.
— Последната полунощ, а след това няма утро — промълви Бони. — Мисля… чух някой да казва тези думи. Но нищо повече.
Беше плашлива като диво жребче. Елена й напомни за разликата в хода на времето между двата свята, ала това изглежда не я успокои. Накрая Елена просто седна до нея и я прегърна.
Главата й се въртеше от мислите за Деймън. Той й бе простил. Това беше добре, макар че му бе нужно известно време за това. Ала истинското послание беше, че той е готов да я споделя. Или поне е готов да признае, че би желал да спечели благоволението й. И ако добре го познаваше, ако тя някога се съгласи — О, Боже, той можеше да убие Стефан. Отново. В крайна сметка тъкмо това бе направил, когато Катрин е имала същите чувства.
Елена никога не би могла да мисли за него, без да изпита копнеж. Никога не би могла да мисли за него, без да мисли за Стефан. Нямаше представа какво да прави.
Бе загазила яко.
29
— Хей! — извика Деймън отвън. — Някой видя ли това?
Само Елена го бе видяла. Стефан и Бони бяха със затворени очи; Бони беше увита в одеяла и сгушена до Елена. Бяха спуснали всички завеси на носилката, с изключение на една.
Но Елена гледаше през единствения прозорец и бе видяла как наоколо се стели мъгла — отначало като на фъндъци, постепенно се сгъстяваше в дълги воали, докато накрая отвсякъде ги обгърнаха все едно плътни одеяла. Струваше й се, че съзнателно са били отрязани дори от опасното Тъмно измерение, че преминават границата към едно място, за което не би трябвало да знаят, още по-малко да влизат.
— Откъде сме сигурни, че се движим в правилна посока? — изкрещя Елена към Деймън, след като Стефан и Бони се събудиха. Радваше се, че отново може да говори.
— Търгите знаят — извика й Деймън в отговор. — Веднъж, след като им е дадена посока, те я следват, докато някой не ги спре или…
— Или какво? — викна Елена.
— Или докато стигнем до някое такова място.
Очевидно беше уловка, но нито Елена, нито Стефан имаха сили да устоят на изкушението — особено след като спря търгът, който яздеха.
— Остани тук — заръча Елена на приятелката си. Бутна завесата и установи, че гледа доста отвисоко към бялата земя. Боже, тези търги наистина бяха големи. В следващия миг Стефан вече бе на земята и протягаше ръце към нея.
— Скачай!
— Не можеш ли да дойдеш горе и да прелетим заедно разстоянието до долу?
— Съжалявам, но нещо в това място възпира Силата.
Елена не изгуби време в размишления. Хвърли се във въздуха, а Стефан я улови. Тя се вкопчи инстинктивно в него и почувства познатото спокойствие на прегръдката му.
— Хайде да погледнем това — подкани я Стефан.
Стигнаха до мястото, където земята свършваше и мъглата се разделяше като завеси от двете страни. Точно пред тях се виждаше замръзнало езеро. Сребристо замръзнало езеро с почти идеално кръгла форма.
— Огледалното езеро? — попита Деймън и наклони глава на една страна.
— Винаги съм смятал, че е измислица — промълви Стефан.
— Добре дошъл в света на приказките на Бони.
Огледалното езеро представляваше огромно замръзнало водно пространство, образувало дебел лед точно под краката им, или поне така изглеждаше. Наистина приличаше на огледало — дамско огледало, след като си духнал леко върху него.
— Но какво ще стане с търгите? — попита Елена, или по-скоро прошепна. Несъзнателно шепнеше. Притихналото езеро я потискаше, както и отсъствието на всякакви природни звуци: не се чуваха песни на птици, нито шумолене сред храстите — нямаше никакви храсти! Никакви дървета! Само мъгла, заобикаляща от всички страни замръзналата вода.