— Търгите — повтори малко по-високо Елена. — Те не могат да ходят върху това!
— Зависи колко е дебел ледът — изтъкна Деймън и я озари със сияйната си усмивка. — Ако е достатъчно дебел, за тях ще е като вървенето по земята.
— А ако не е?
— Хмм… Дали търгите умеят да плуват?
Елена го стрелна раздразнено с поглед и се извърна към Стефан.
— Ти какво мислиш?
— Не зная — отвърна Стефан замислено. — Те са много големи животни. Нека да попитаме Бони за децата в приказката.
Бони, все още увита в одеяла, бе започнала да събира ледени късчета, докато вървяха. Погледна мрачно езерото.
— В историята нямаше подробности — каза тя. — Само се казваше, че слизат надолу, надолу, надолу, и че трябва да преминат изпитания за смелостта си и… и… интелекта… преди да стигнат там.
— За щастие — усмихна се Деймън, — аз притежавам достатъчно количество и от двете, за да компенсирам липсата им у брат ми…
— Престани, Деймън! — избухна Елена. В мига, в който зърна усмивката, се извърна към Стефан, притегли го надолу към себе си и започна да го целува. Знаеше, че Деймън ще ги види, когато се обърне отново към тях — тя и Стефан, сключени в прегръдка, Стефан, който едва ли съзнаваше всичко казано. Поне можеха да се докосват с мислите си. Освен това беше много любопитно, каза си Елена, да усеща топлите устни на Стефан, когато всичко наоколо в света е студено. Погледна набързо към Бони, за да се увери, че не я е разстроила, но момичето изглеждаше доста весело.
И колкото повече отблъсквам Деймън, толкова тя е по-щастлива, помисли си Елена. О, Господи… това вече е проблем.
— Бони, трябва спокойно да избереш — заговори Стефан тихо. — Не се опитвай да използваш смелостта или интелекта си, или каквото и да било. Осланяй се само на инстинкта и чувствата си.
Бони се извърна към търгите, после погледна към езерото.
— Оттук — заяви тя без колебание и посочи право през езерото.
— По-добре да вземем в раниците някои от загряващите камъни, гориво и неприкосновен хранителен запас — каза Стефан. — Така, ако се случи най-лошото, ще разполагаме поне с най-необходимото.
— А и така ще намалим товара на търгите — изтъкна Елена, — макар и малко.
Струваше им се престъпление Бони да носи раница, но тя настоя. Накрая Елена напълни една само с топли, удивително леки кожени дрехи. Останалите носеха кожи, храна и тор — изсушени животински изпражнения, които от сега нататък щяха да са единственото им гориво.
Отначало беше трудно. Елена бе имала две преживявания върху лед и имаше причина да е предпазлива — но едно от тях едва не беше фатално за Мат. Тя беше готова да скочи и да се завърти при всяко изпукване — признак, че ледът се пропуква. Но нямаше изпуквания; нито плисък на вода около ботушите й.
Всъщност търгите сякаш бяха най-пригодени да вървят по замръзнал лед. Краката им бяха все едно с въздушни възглавници и можеха да се разпростират още почти наполовина от нормалния им размер, като по този начин не оказваха прекалено силен натиск върху леда.
Прекосяването на езерото по този начин ставаше бавно, но Елена не виждаше нищо застрашително. Това беше най-гладкият и хлъзгав лед, върху който някога бе стъпвала. Ботушите й сякаш сами искаха да се пързалят.
— Хей, вижте! — Бони се носеше, все едно се намираше върху ледена пързалка — напред, назад и настрани. — Много е забавно!
— Не сме тук за забавление! — изкрещя й Елена. Страшно й се искаше и тя да опита, но се боеше да не нареже леда — дори да го одраска. Освен това Бони изразходваше два пъти повече енергия, отколкото бе нужно.
Смяташе да извика на Бони и да й го каже, когато Деймън с раздразнен глас изтъкна всичко, което бе мислила и тя, та дори и още няколко подробности.
— Не сме тръгнали на увеселително пътешествие — изрече рязко, — а заради съдбата на града ви.
— Сякаш на теб ти пука — промърмори Елена, обърна му гръб и докосна ръката на нещастната Бони. Искаше едновременно да утеши приятелката си и да постави Деймън на мястото му. — Бони, усещаш ли нещо магическо в това езеро?