Чу неясно през мъглата гласа на Стефан.
— Какво, по дяволите, правиш?
30
— Съблечи се по бельо и легни от другата страна — нареди Деймън. Гласът му не беше сърдит, а съвсем спокоен. — Елена умира — додаде кратко. Последните две думи изглежда подействаха на Стефан, макар че Елена не можеше да ги различи. Стефан не мърдаше, само дишаше тежко, с широко отворени очи.
— Двамата с Бони събирахме сеното и топливото и сме добре.
— Вие сте се движили, облечени с дрехи, които са ви държали топло. Тя е била потопена в ледена вода, а после е стояла неподвижно — високо във въздуха. Дадох заповед на другия търг да начупи клони от изсъхналите дървета наоколо, за да се опитам да запаля огън. А сега се пъхни по-бързо при нея, Стефан, и стопли тялото й, иначе ще я превърна във вампир.
— Ннн — опита се да промълви Елена, но Стефан изглежда не разбра.
— Не се тревожи — продължи Деймън. — Той ще те стопли от другата страна. Още не е нужно да ставаш вампир. За Бога! — избухна внезапно. — Що за принц си избрала!
— Опитваш се да я сложиш в термочувал? — Гласът на Стефан беше тих и напрегнат.
— Разбира се, че това се опитвам, тъпако! Отвъд Огледалното езеро не действа никаква магия, с изключение на телепатията.
Елена нямаше усещане за времето, ала изведнъж от другата й страна едно познато тяло се притисна до нейното.
Елена? Елена?, прозвуча директно в главата й. Добре си, нали, Елена? Не ме е грижа дали си правиш шега с мен. Но наистина си добре, нали? Само ми кажи това, любима.
Елена не бе в състояние да му отговори.
До слуха й едва–едва достигнаха откъслечни думи:
— Бони… отгоре й и… да я опаковаме като сандвич от двете страни.
Притъпените й сетива раздвижиха усещането й за допир: малко тяло, почти безтегловно, като пухкаво одеяло, се притисна към нейното. Някой плачеше, върху шията й капеха сълзи. И топлина от двете й страни.
Спя с други котета, помисли си тя, докато се унасяше. Може да сънувам хубав сън.
— Иска ми се да зная как са те — каза Мередит в един от промеждутъците, докато крачеше из стаята.
— На мен пък ми се ще те да знаят как сме ние — рече Мат уморено и залепи поредното тънко картонче върху прозореца. После още едно.
— Знаете ли, скъпи мои, миналата нощ в съня ми постоянно звучеше детски плач — изрече госпожа Флауърс бавно.
Мередит се извърна сепнато.
— Аз също! Звучеше, сякаш е на предната веранда. Но бях твърде уморена, за да ставам.
— Това може да означава нещо — или да не означава нищо. — Госпожа Флауърс се намръщи. Възвираше вода от чешмата за чая. Токът ту светваше, ту гаснеше. По-рано същия ден Мат и Сейбър отидоха до пансиона, за да вземат най-важните инструменти на госпожа Флауърс — билките й за чай, компреси и лапи. Не му даде сърце да й каже за състоянието на пансиона, нито какво бяха направили онези ларви малахи с него. Наложи му се да открие разхлабена дъска в гаража, за да влезе в кухнята. Вече нямаше трети етаж, а от втория бе останало много малко.
Поне не се натъкна на Шиничи.
— Искам да кажа, че може би там има истинско дете — продължи Мередит.
— И е било там само през цялата нощ? Звучи ми като някое от зомбитата на Шиничи — заяви Мат.
— Може би, а може би не. Госпожо Флауърс, имате ли някаква представа по кое време чухте плача? По-рано през нощта или по-късно?
— Чакай да помисля, скъпа. Струва ми се, че го чувах всеки път, щом се събудех — старите хора се будят доста често.
— Аз го чух на разсъмване — но обикновено първите няколко часа спя, без да сънувам, и се будя рано.
Госпожа Флауърс се извърна към Мат.
— Ами ти, скъпи Мат? Чул ли си някакъв звук, подобен на плач?
— Стори ми се, че чух нещо, което приличаше на шепот на вятъра и стонове, около полунощ — отвърна Мат, който напоследък нарочно се преуморяваше с работа, за да спи непробудно поне шест часа през нощта.
— Явно през цялата нощ сме имали призрак, скъпи мои — заключи госпожа Флауърс спокойно и им наля по чаша горещ чай.
Мат видя как Мередит го погледна притеснено — но Мередит не познаваше госпожа Флауърс толкова добре като него.