Елена се почувства много по-добре, след като хапна и видя търгите — и двата — също да се хранят; всеки един протягаше големите си двойни хоботи, за да отчупи парчета клони от голите дървета, или изтребваше снега, за да намери отдолу изсъхнала трева. В крайна сметка явно нямаше да умрат от глад.
Елена съзнаваше, че всички я гледат, за да преценят дали ще има сили за нещо повече през този ден. Побърза да изпие чая си, стоплен върху огъня от запаления сух тор, опитвайки се да прикрие треперенето на ръцете си.
— И така, какво е следващото? — попита с най-веселия си глас.
Как се чувстваш?, попита я Стефан.
— Малко натъртена, но ще се оправя. Предполагам, че всички очаквате да се разболея от пневмония, но дори не кашлям.
Деймън, след като изгледа Стефан изпод тежките си клепачи, взе двете й ръце и се вгледа в нея. Тя не можеше — не смееше — да срещне погледа му, затова се фокусира върху Стефан, който я гледаше успокоително.
Накрая Деймън пусна рязко ръцете й.
— Проникнах в нея колкото можах по-надълбоко. Ти би трябвало да знаеш колко точно — додаде към Стефан. — Тя е в добро състояние, носът й е влажен, а косъмът й блести като на млада кобилка.
Лицето на Стефан потъмня, сякаш се канеше да му забие юмрук във физиономията, но Елена побърза да улови ръката му.
— Здрава съм — увери го. — Така че с Деймън ставаме два гласа в подкрепа на годността ми да продължа със спасяването на Фелс Чърч.
— Винаги съм вярвал в теб — заяви Стефан. — Ако мислиш, че можеш да продължиш, значи наистина е така.
Бони подсмръкна.
— Само че повече не рискувай, става ли? Изплаши ме.
— Наистина съжалявам — рече Елена нежно. В момента много силно усещаше огромната празнина от отсъствието на Мередит. Мередит щеше да им е от голяма помощ в това изпитание. — И така, ще потегляме ли? И накъде ще се насочим? Готова съм за всичко.
Деймън се изправи.
— Мисля, че е най-добре да вървим право напред. По-нататък пътеката е тясна… а и кой знае какво ще е следващото изпитание?
Пътеката беше тясна… и обвита в мъгла. Както и преди, започваше с тънки валма, като постепенно се сгъстяваше. Елена остави Стефан, с котешките си рефлекси, да върви пръв, а тя се държеше за раницата му. Зад нея Бони я следваше плътно. Тъкмо когато Елена вече си мислеше, че ще закрещи, ако трябва да продължи да върви още през това бяло одеяло, пред нея внезапно се проясни.
Намираха се близо до върха на някаква планина.
Елена забърза след Бони, която при вида на прозрачния въздух я бе изпреварила. Успя да сграбчи раницата на приятелката си тъкмо навреме, за да я дръпне назад, когато стигна до мястото, където земята свършваше.
— Няма начин! — извика Бони и ехото поде вика й. — Няма начин да мина през това!
Това беше бездна, над която се простираше тесен мост.
Горе пропастта бе заскрежено бяла от двете страни, но когато Елена стисна леденостудените метални стълбове и се наведе малко напред, видя на дъното сини и зелени кристали. Мразовит вятър обрули лицето й.
Пропастта между тази частица от света и следващата пред тях беше дълга около деветдесет метра.
Елена извърна поглед от сенчестите дълбини към тесния мост, направен от дъски, широки, колкото по тях да мине един човек. Тук–там се придържаше от въжета, които продължаваха от двете страни на пропастта и бяха закрепени с метални подпори в голата, ледена скала.
Мостът се спускаше рязко надолу, а после се издигаше отново нагоре. Дори само гледката предизвикваше замайване, все едно беше едно от онези влакчета на ужасите. Единственият проблем беше, че нямаше предпазни колани, седалка, две перила и водач, който да напомня: „През цялото време не бива да подавате ръце и крака!“ От лявата страна имаше само едно тънко въже, изплетено от пълзящи растения, за което да се хванат.
— Вижте — рече Стефан тихо, но настоятелно, както Елена не го бе чувала досега да говори, — може да се държим един за друг. Можем да вървим един зад друг, много бавно…
— НЕЕЕ! — Бони вложи в тази единствена дума телепатичен писък, който почти оглуши Елена. — Не, не, не, не, НЕ! Не разбирате! Не мога да го направя! — Захвърли раницата си и се свлече до нея на земята.