След това започна да се смее и плаче едновременно, в пристъп на истерия. Елена изпита желание да плисне вода в лицето й. В същото време й се щеше да се хвърли на земята до Бони и да изкрещи: „Нито пък аз мога! Това е лудост!“, ала каква полза щеше да има?
Няколко минути по-късно Деймън говореше тихо на Бони, незасегнат от избухването й. Стефан кръжеше наоколо. Елена се опитваше да измисли план А, докато един тъничък глас не спираше да повтаря в главата й: Ти също не можеш да го направиш; не можеш да го направиш, не можеш да го направиш.
Всичко беше просто една фобия. Навярно биха могли да излекуват Бони от нея — ако разполагаха, да кажем, с година или две.
— Ами твоят страх от височините, любима? — попита Стефан, когато по време на една от кръговите си обиколки приближи до нея.
Елена реши да се покаже смела.
— Не зная. Мисля, че ще мога да се справя.
Стефан остана доволен.
— За да спасиш своя роден град.
— Да… но е много лошо, че тук нищо не действа. Бих могла да използвам моите Криле, за да прелетя, но не мога да ги контролирам…
А и този вид магия тук просто не е пригодна, изрече гласът на Стефан в съзнанието й.
Но телепатията, да. Ти също ме чуваш, нали?
Отговорът хрумна едновременно и на двамата. Елена видя как лицето на Стефан засия от идеята в мига, в който тя заговори.
— Въздействай на Бони! Накарай я да си мисли, че е умела въжеиграчка — акробатка, която участва в представления от дете. Но не я прави прекалено игрива, за да не прекатури всички ни в пропастта!
Със светналото си лице, Стефан изглеждаше… твърде добър. Улови двете ръце на Елена, завъртя я във въздуха, сякаш беше безтегловна, подхвърли я нагоре и я целуна.
И я целуна.
Целуваше я, докато тя не почувства, че душата й изтича от върховете на пръстите й.
Не биваше да го правят пред Деймън. Но еуфорията, обзела Елена, замъгли разума й и тя не можеше да се овладее.
Нито един от двамата не се опита да навлезе по-дълбоко в съзнанието на другия. Но телепатията бе всичко, което им бе останало, и беше толкова топла и прекрасна. За миг останаха сключени в сладостна прегръдка, смееха се, останали почти без дъх, докато помежду им прехвърчаха искри. Елена имаше чувството, че цялото й тяло е разтърсено от мощен електрически удар.
Накрая се отскубна от прегръдките му, ала вече бе твърде късно. Споделеният им взор бе продължил прекалено дълго и Елена усети как сърцето й тупти бясно от страх. Усещаше погледа на Деймън върху себе си.
— Ще им кажеш ли? — едва успя да прошепне.
— Да — пророни Стефан тихо. — Ще им кажа. — Ала не помръдна, докато тя не се обърна с гръб към Бони и Деймън.
След това само надзърташе през рамо и слушаше.
Стефан седна до хлипащото момиче и заговори:
— Бони, може ли да ме погледнеш? Това е всичко, за което те моля. Обещавам ти, че няма да минаваш по моста, ако не искаш. Дори не е нужно да спираш да плачеш, но се опитай да ме погледнеш поне с едно око. Можеш ли да го направиш? Добре. Сега… — Гласът и лицето му се промениха леко, станаха по-настойчиви, хипнотизиращи. — Ти не се боиш от височини, нали? Ти си акробатка, която може да върви по опънато въже през Гранд Каньон и окото ти няма да трепне. Ти си най-добрата от цялото ти семейство, летящата Маккълоу, а те са най-добрите в целия свят. И сега трябва да решиш дали да пресечеш този дървен мост. Ако решиш да го направиш, ще трябва да ни поведеш. Да си нашият водач.
Бавно, докато го слушаше, лицето на момичето се промени. Подпухналите й очи бяха приковани в Стефан, сякаш слушаше напрегнато нещо в главата си. И накрая, когато Стефан изрече последните думи, тя скочи на крака и погледна към моста.
— Добре, да вървим! — извика и вдигна раницата си, а Елена се взираше слисано в нея.
— Ще можеш ли да го направиш? — попита Стефан, като стрелна с поглед Елена. — Ще я пуснем да тръгне първа — наистина няма начин да падне. Аз ще вървя след нея. Елена може да тръгне след мен и да се държи за колана ми, а аз разчитам на теб, Деймън, да държиш нея. Особено ако започне да припада.
— Ще я държа — увери го Деймън тихо.
Елена искаше да помоли Стефан да въздейства и на нея, но всичко ставаше прекалено бързо. Бони вече беше на моста и се спря само за да извика Стефан. Стефан се извърна назад, погледна Елена и рече: