— Можеш ли да се хванеш добре?
Деймън, който беше зад Елена, отпусна силната си ръка върху рамото й.
— Гледай право напред, не поглеждай надолу — посъветва я. — Не се тревожи, че ще припаднеш; аз ще те хвана.
Но дървеният мост беше толкова нестабилен, че противно на волята си, Елена постоянно поглеждаше надолу. Имаше чувството, че стомахът й се качва в главата. С едната си ръка се бе вкопчила в колана на Стефан, а с другата стискаше плетеното въже отстрани.
Стигнаха до едно място, където една дъска липсваше, а дъските от двете й страни изглеждаха така, сякаш всеки миг ще паднат.
— Внимавайте с тези! — предупреди ги Бони със смях и прескочи и трите.
Стефан стъпи върху първата клатеща се дъска, прекрачи липсващата и сложи крака си върху следващата.
ПУК!
Елена не изкрещя — нямаше сили за това. Не можеше да гледа. Звукът я накара да затвори очи. И не можеше да помръдне. Дори пръст. А най-малко крак.
Усети как ръцете на Деймън се обвиха около кръста й. Искаше й се да се отпусне в ръцете му, както много пъти досега.
Деймън й шепнеше, думите като магически заклинания спряха треперенето на краката й, разсеяха сковаността им, дори успокоиха учестеното й дишане, за да не припадне. След това той я вдигна, а ръцете на Стефан също се сключиха около нея и за един миг и двамата я държаха здраво. После Стефан я пое изцяло и пусна внимателно краката й върху устойчивата дъска.
Елена изпита желание да се увие около него като лоза, но знаеше, че не бива. Така и двамата щяха да паднат. Някъде, от най-скритите си дълбини, за които дори не бе подозирала, че съществуват, почерпи смелост да повдигне крака и да пристъпи напред, докато ръката й се вкопчи във въжето.
Сетне вдигна глава и прошепна колкото можа по-високо:
— Върви. Не бива да препречваме пътя на Деймън.
— Да — прошепна й Стефан. Но я целуна по челото, бърза, закрилническа целувка, преди да се обърне и да пристъпи към нетърпеливата Бони.
Зад гърба си Елена чу — и усети — как Деймън прескочи пропадналата дъска с ловкостта и бързината на котка.
Елена вдигна очи и отново впи поглед в тила на Стефан. Не можеше да обхване всички емоции, които изпитваше в този миг: любов, ужас, благоговение, вълнение — и разбира се, благодарност, всичко в едно.
Не смееше да извърне глава и да погледне назад към Деймън, но изпитваше точно същите чувства към него.
— Още няколко крачки — повтаряше той, — още няколко крачки.
След няколко минути, които им се сториха като цяла вечност, всички бяха върху твърда земя, с лице към средно голяма пещера. Елена се свлече на колене. Повдигаше й се и се чувстваше изтощена, но се опита да благодари на Деймън, когато мина бавно покрай нея по заснежената планинска пътека.
— Пречеше ми — подхвърли той, кратко и студено като вятъра. — Ако беше паднала, щеше да разклатиш целия мост. А днес никак не ми се умира.
— Какво й приказваш? Какво каза току-що? — Стефан, който беше наблизо, забързано се върна. — Какво ти каза той? — обърна се към Елена.
— Казах й истината, това е всичко — тросна се Деймън, който разглеждаше дланта си, да не би да са се забили тръни от въжето, без да ги поглежда. — Още повече че това е втората й издънка по време на това пътуване. Да се надяваме, че след като ти се справи досега, ще те пуснат през Входа на крепостта, защото, ако слагат оценки за представянето, ние сме скъсани. Или по-добре да кажа, че един от нас е скъсан?
— Млъквай или аз ще те накарам да замълчиш! — процеди Стефан с глас, който не бе чувала да използва досега. Елена го зяпна смаяно. Сякаш за една секунда се бе състарил с десет години. — Никога повече не говори на нея, или за нея по този начин, Деймън!
Деймън го изгледа за миг с присвити очи.
— Все ми е едно — сви рамене и се отдалечи.
Това е всичко, каза си Елена. Обзе я леденостуден гняв. Деймън изобщо не я уважаваше; не уважаваше никого, освен себе си. Не можеше да защити Бони от собствените й чувства — нито да му попречи да я обижда. Не можеше да попречи на Бони да му прости. Но тя, Елена, беше приключила с Деймън. Тази последна обида преля чашата и беше краят.
Докато вървяха през пещерата, мъглата отново се спусна.
32
— Деймън не искаше да е толкова… толкова гаден! — избухна Бони. — Той просто — толкова често има чувството, че ние тримата сме против него и… и…