— Е, кой започна всичко? Още докато яздехме търгите — тросна се Стефан.
— Зная, но има и нещо друго — рече Бони вече с по-спокоен тон. — Тъй като наоколо има само скали и лед… той… не зная. Той е напрегнат. Нещо не е наред.
— Той е гладен — изведнъж осъзна Елена. С изключение на търгите наоколо нямаше други животни, които да ловуват. Вампирите не можеха да се хранят, като например лисиците, само с насекоми и мишки. Разбира се, лейди Улма им бе осигурила достатъчно бутилки с вино „Черна магия“, единственият донякъде приличен заместител на кръвта. Ала запасите им намаляваха, а и трябваше да мислят и за обратния път.
Внезапно Елена разбра какво трябва да стори.
— Стефан — промърмори, като го дръпна в един ъгъл, встрани от каменния вход на пещерата. Отметна качулката и смъкна шала си, за да открие едната страна на шията си. — Не ме карай да те моля — прошепна му. — Не мога да чакам дълго.
Стефан се взря в очите й, видя, че е сериозна и решена. Целуна ръката й в ръкавица.
— Мина доста време, мисля — не, сигурен съм, иначе никога нямаше да си го позволя — отрони той. Елена наклони глава назад. Стефан застана между нея и вятъра и й стана почти топло. Усети мигновена болка, сетне Стефан пиеше, а душите им се сляха като две дъждовни капки върху стъклото на прозорец.
Той изпи съвсем малко кръв. Достатъчно, за да се превърнат очите му от застинали зелени езера в искрящи, пенливи потоци.
Но сетне погледът му отново застина.
— Деймън… — промълви и замълча смутено.
Какво би могла да каже Елена? Току-що скъсах всички връзки с него? Предполагаше се, че ще се подкрепят по време на всички тези изпитания; ще покажат интелекта и смелостта си. Ако му откаже, пак ли ще се провали?
— Изпрати го по-бързо — кимна тя. — Преди да съм размислила.
Пет минути по-късно Елена беше отново в нишата, докато Деймън нагласяваше главата й с безразлична прецизност, после внезапно се стрелна напред и впи зъбите си в издутата вена. Девойката усети как очите й се разширяват.
Ухапването я заболя толкова силно… ами, не й се бе случвало от първите дни, когато беше глупава и неопитна и с все сили се опитваше да се освободи.
Колкото до съзнанието на Деймън — все едно бе спусната стоманена стена. След като се налагаше да направи това, тя се бе надявала да види малкото момче, което живееше в най-съкровеното кътче на душата на Деймън и беше неохотен пазител и наблюдател на тайните му, но не успя дори малко да помръдне стената.
След минута или две Стефан дръпна брат си от нея — при това доста грубо. Деймън се откъсна сърдито и изтри устата си.
— Добре ли си? — прошепна Бони разтревожено, докато Елена тършуваше в аптечката, която им бе дала лейди Улма, за парче марля, с което да превърже раната върху врата си.
— Била съм и по-добре — отвърна Елена кратко и се уви отново с шала.
Бони въздъхна.
— Мередит е тази, която наистина принадлежи на това място.
— Да, но Мередит принадлежи също и на Фелс Чърч. Надявам се само да издържат, докато се върнем.
— А аз се надявам само да се върнем с нещо, което ще им помогне — прошепна Бони.
От два сутринта до зазоряване Мередит и Мат изливаха малки капки от звездната сфера на Мисао по улиците на града, като молеха Силата — някак си — да им помогне в борбата с Шиничи. Това бързо обикаляне от място на място им донесе приятна изненада: деца. Не полудели деца. Нормални хлапета, ужасени от братята и сестрите си или от родителите си, които не смееха да се приберат у дома заради ужасяващите неща, които бяха видели там. Мередит и Мат ги тъпчеха в таратайката на Мат и ги откарваха в дома му.
Накрая в къщата се събраха повече от трийсетина деца, на възраст от четири до шестнайсет години, всички прекалено изплашени, за да си играят или разговарят, или дори да помолят за нещо. Но ометоха всичко, което госпожа Флауърс откри в хладилника и килера на Мат и което не бе развалено, както и от килерите на изоставените къщи от двете страни на дома на семейство Хъникът.
— Мислиш ли, че сред тях има обсебени двойници, които се прикриват? — прошепна Мат на Мередит, загледан в едно десетгодишно момиче как тъпче сух бял хляб в устата си с вълчо настървение. По нещастното й лице се стичаха сълзи, докато дъвчеше и преглъщаше.
— Залагам живота си, че има — отвърна Мередит тихо. — Но какво да правим? Коул не знае нищо полезно. Остава ни само да се молим, че незаразените хлапета ще могат да ни помогнат, когато обсебените марионетки на Шиничи нападнат.