— Следвайте стрелката — посъветва я той. — Тя ще ви отведе до ствола на Великото дърво. Ако трябваше да предположа къде ще намеря най-голямата звездна сфера, бих тръгнал по този път. Но бъдете много внимателни! И други са опитвали да поемат по този път. Телата им са нахранили Великото дърво — като тор.
Елена едва чуваше думите. Беше ужасена от мисълта да претърси цяла планета за звездната сфера. Разбира се, това би могло да е много малък свят, като… като…
Като малката диамантена луна, която видя над Долния свят?
Гласът в главата на Елена беше едновременно познат и чужд. Погледна към Сейдж, който се усмихна. Сетне огледа стаята. Всички чакаха да направи първата крачка.
И тя я направи.
34
— Нахранихме ви и се погрижихме за вас, ковкото можахме най-добре — рече Мередит, докато оглеждаше в сутерена напрегнатите, изплашени млади лица, извърнати към нея. — А сега искам в замяна да ви помоля само за едно. — Направи усилие, за да овладее гласа си. — Искам да разбера някой знае ли дали някъде има мобилен телефон с връзка с интернет, или компютър, който все още работи. Моля ви, моля — ако се сещате за някой, кажете ми.
Напрежението беше като дебело гумено въже, теглещо Мередит към всяко от бледите, измъчени лица или тях към нея.
Добре, че по природа Мередит беше уравновесена и хладнокръвна. Около дванайсет ръце се вдигнаха едновременно, а едно петгодишно хлапе прошепна:
— Мама има. И татко.
Настъпи тишина и преди Мередит да успее да попита дали някой познава това дете, едно по-голямо момиче се обади:
— Тя иска да каже, че са имали преди Огнения мъж. — Този Огнен мъж Шиничи ли се казва? — попита Мередит.
— Да. Понякога може да накара червените краища на косата му да пламват около главата му.
Мередит прибави този факт към „нещата, които не искам да видя, честен кръст, никога“.
После се отърси от мислите си.
— Моля ви, момчета и момичета, моля ви, помислете. Нуждая се само от един, един мобилен телефон с достъп до интернет, който да работи, и то веднага. Един лаптоп или компютър, който да работи в момента. Само едно семейство, което има генератор у дома. Има ли такова?
Сега ръцете се свалиха.
— Огнения мъж ни каза, че мобилните телефони и компютрите са лоши — заговори едно момче, което тя разпозна като единия от братята Лоринг, може би на десет или единайсет години. — Точно заради това брат ми влезе в юмручна схватка с баща ни. Той изхвърли в тоалетната всички телефони, които имахме в къщата ни.
— Добре. Добре, благодаря. Но има ли някой, който е видял работещ мобилен телефон или компютър? Или домашен генератор…?
— Ами, да, скъпа моя, аз имам. — Гласът прозвуча от горната площадка на стълбите. Там стоеше госпожа Флауърс, облечена в чист анцуг. Странно, в ръката си държеше голяма чанта.
— Вие сте имали — имате — генератор? — удиви се Мередит, а сърцето й се сви. Каква загуба! И ако катастрофата ги връхлети, защото тя, Мередит, не е дочела докрай собственото си проучване! Минутите се нижеха и ако всички във Фелс Чърч загинат, вината щеше да е нейна. Нейна. Не мислеше, че би могла да живее с този товар.
През целия си живот досега, Мередит се бе опитвала да постигне спокойствие, концентрация и равновесие, които бяха другата страна на монетата от бойните умения, на които я бяха научили тренировките по различните бойни изкуства. И бе успяла — беше добър наблюдател, добра дъщеря, дори добра ученичка във всичко, една от елитната група около Елена. Бяха четири: Елена, Мередит, Каролайн и Бони, които си пасваха като парчета от пъзел. На Мередит понякога й липсваха старите времена и техните дръзки, уж светски и изтънчени лудории, които всъщност никога не бяха наранили никого — с изключение на тъпите момчета, които кръжаха около тях като мухи край мед.
Но сега, като се вгледаше в себе си, тя се изпълваше с недоумение. Коя беше всъщност? Момиче от латиноамерикански произход, кръстено на най-добрата приятелка на майка й от колежа, която беше с корени от Уелс. Ловец убиец на вампири, който имаше изострени кучешки зъби, вампир близнак и чиято група приятели включваше Стефан, вампир, Елена, бивш вампир… и навярно още един вампир, макар че тя доста се колебаеше да нарече Деймън „приятел“.
И какво бе заключението от всичко това?
Че тя е едно момиче, което с всички сили се старае да постигне равновесие и концентрация в един свят, който бе пощурял. Едно момиче, което все още се ужасяваше от това, което бе научило за семейството си, а сега се разкъсваше между нуждата и страха да потвърди едно ужасяващо съмнение.