Спри да мислиш. Спри! Трябва да кажеш на госпожа Флауърс, че пансионът й е разрушен.
— Госпожо Флауърс — относно пансиона — трябва да поговоря с вас…
— Защо първо не използваш моето „Блекбери“? — Госпожа Флауърс слезе внимателно по стълбите към сутерена, вперила поглед в краката си, а децата се разделиха пред нея като вълните на Червено море пред Мойсей.
— Вашето…? — заекна Мередит. Госпожа Флауърс бе отворила голямата си чанта и сега вадеше обемист черен предмет.
— Все още има захранване — обясни възрастната жена, докато Мередит го поемаше с треперещи ръце, сякаш бе нещо свято. — Току-що го включих и работеше. И ето че съм в интернет! — завърши гордо.
Светът на Мередит бе погълнат от малкия, сив, старомоден екран на органайзера. Беше толкова удивена и развълнувана да го види, че почти забрави защо й трябваше. Ала тялото й знаеше. Пръстите й стискаха здраво предмета, докато палците й танцуваха по миниатюрната клавиатура. Извика любимата си търсачка и в полето за търсене въведе: „Ориме“. Върху екрана се изписаха резултати с линкове към много сайтове, повечето на японски. Тогава с треперещи колене, Мередит написа: „Инари“.
6 530 298 резултата.
Отвори първия линк и видя уебсайт с дефиниция. Ключовите думи се нахвърлиха към нея като лешояди.
Инари е японско Шинто божество на ориза… и… лисиците. На входа на храма на Инари има… статуи на две китсуне… едно мъжко и едно женско… всяко от които държи в устата или лапата си ключ или скъпоценен камък… Тези лисичи духове са слуги и пратеници на Инари. Те изпълняват заповедите на Инари…
Имаше снимка на двойка статуи на китсуне в лисичите им форми. Лапата на всяко едно от тях почиваше върху звездна сфера.
Преди три години Мередит си бе счупила крака, докато караше ски с братовчедите си в планината Блу Ридж, част от Апалачите. Беше се забила право в едно малко дърво. Никакви бойни умения не успяха да я спасят в последната минута; знаеше, че се пързаля извън почистените писти, където можеше да попадне на наскоро ръснал лек сняг, боклуци или заледени коловози от предишни спускания. И разбира се, дървета. Много дървета. Тя беше добра скиорка, но караше прекалено бързо, гледаше в неправилна посока и докато се усети, вече летеше право към дървото, вместо да го заобиколи.
Сега имаше същото усещане, както когато се свести след сблъсъка с онова дърво. Шокът, замайването и гаденето първоначално бяха по-лоши от болката. Мередит можеше да понесе болката. Но бумтенето в главата, противното съзнание, че е допуснала голяма грешка и че ще трябва да си плати за това, бяха непоносими. Към това се прибавяше и любопитство и страхът от осъзнаването, че краката й няма да я издържат. Един и същ безполезен въпрос отекваше в подсъзнанието й: как можах да съм толкова глупава? Възможно ли е да сънувам? И моля те, Господи, може ли да кликна върху бутона „Назад“, така че все едно нищо не е било?
Мередит внезапно осъзна, че от двете страни я поддържат госпожа Флауърс и шестнайсетгодишната Ава Уейкфийлд. Черното „Блекбери“ лежеше върху циментения под на сутерена. Явно е започнала да припада. Няколко по-малки хлапета крещяха името на Мат.
— Не… аз… аз… мога да стоя сама… — Искаше единствено да потъне в блажената забрава на мрака, далеч от този ужас. Искаше краката й да се подгънат, съзнанието й да се изпразни, да отлети…
Ала не можеше да избяга. Тя беше взела бойното копие; беше поела Отговорността от дядо си. Всичко свръхестествено, което заплашваше да навреди на Фелс Чърч, докато тя бе на стража, беше неин проблем. И проблемът беше още, че нейният дълг като стража никога не се изчерпваше.
Мат затрополи надолу по стълбите, понесъл на ръце седемгодишния Хейли, който постоянно получаваше малки припадъци.
— Мередит! — Тя долови недоверието в гласа му. — Какво става? Какво откри, за бога?
— Ела… и погледни. — Мередит си припомняше подробност след подробност, които би трябвало да събудят предупредителните звънчета в главата й. Мат вече се бе озовал до нея, докато тя си припомняше първото описание на Бони на Изобел Сайтоу.
Тиха и затворена. Срамежлива. И… мила.
И първото посещение в дома на семейство Сайтоу. Ужасът от това, в какво се бе превърнала тихата, срамежлива и мила Изобел Сайтоу: богиня на пиърсинга, кръвта и гнойта, изтичащи от всеки отвор по тялото й. И тогава се бяха опитали да занесат вечеря на старата й, много стара баба. И Мередит разсеяно бе забелязала, че стаята на Изобел е точно под тази на възрастната дама, която приличаше на кукла. След като видя надупчената и напълно разстроена Изобел, Мередит бе предположила, че всяко дяволско влияние може да се опита да се разпространи и някъде в подсъзнанието си се бе разтревожила за бедната и крехка старица. Ала дяволът можеше също толкова лесно да слиза долу. Може би в крайна сметка не Джим Брайс бе заразил Изобел с лудостта на малаха. Може би тя бе заразила него, а той я бе предал на Каролайн и на сестра си.