— И върху нас… ами, става въпрос за теб и Бони — изтъкна Мат на Мередит. — Тя насъска Каролайн срещу теб.
Без да се усетят, те бяха започнали да говорят все по-бързо и по-бързо.
— Трябва да отидем още сега — заяви Мередит. — Шиничи и Мисао може и да са тези, които ще доведат Последната полунощ, ала Инари дава заповедите. А и кой знае? Тя може и да определя наказанията. Ние не знаем колко е голяма нейната звездна сфера.
— Или къде е — изтъкна възрастната жена.
— Госпожо Флауърс — рече Мат припряно, — по-добре да останете тук с децата. На Ава може да се разчита, но къде е Джейкъб Лейгърти?
— Тук — обади се едно момче, което изглеждаше по-голямо от петнайсетте си години. Беше високо колкото Мат, но много слабо.
— Добре. Ава, Джейк, ще помагате на госпожа Флауърс. Оставяме ви и Сейбър. — Кучето беше голям хит сред хлапетата, кротуваше дори когато най-малките дъвчеха опашката му. — Двамата просто ще слушате госпожа Флауърс и…
— Мат, скъпи, аз няма да съм тук. Но животните определено ще ги закрилят.
Мат я зяпна слисано. Мередит знаеше какво си мисли. Госпожа Флауърс, на която досега можеха да разчитат, смяташе да се скрие някъде сама? Нима ги изоставяше?
— Освен това искам един от двама ви да ме закара до къщата на семейство Сайтоу — бързо! Но другият може да остане тук и да пази децата.
Мередит почувства едновременно облекчение и тревога, Мат също.
— Госпожо Флауърс, предстои ни истинска битка. Можете да бъдете наранена или много лесно да ви вземат като заложница…
— Скъпи Мат, това е моята битка. Няколко поколения от семейството ми живеят във Фелс Чърч, още от времето на първите заселници тук, на континента. Вярвам, че това е битката, за която съм се родила. Определено последната в живота ми.
Мередит се взираше изумено във възрастната жена. В полумрака на сутерена госпожа Флауърс изведнъж й се стори някак си различна. Гласът й се промени. Дори дребното й тяло се променяше, ставаше по-високо и по-силно.
— Но как ще се борите? — слиса се Мат.
— С това. Този добър и мил млад мъж, Сейдж, ми остави бележка, в която се извиняваше, задето е използвал звездната сфера на Мисао. Когато бях млада, много ме биваше с тези. — Госпожа Флауърс извади от голямата си чанта нещо дълго и тънко, което се разви. Старицата го завъртя и в празния сутерен се разнесе силен екот, когато изплющя. Удари се в топката за пинг-понг, уви се около нея и се върна обратно в отворената длан на госпожа Флауърс.
Камшик. Изработен от някакъв сребрист материал. Несъмнено вълшебен. Дори Мат се изплаши от него.
— Докато ни няма, Ава и Джейк могат да учат децата как да играят на пинг-понг. Ние наистина трябва да вървим, скъпи мои. Не можем да губим нито минута повече. Наближава ужасна трагедия. Мама го каза.
Мередит я гледаше — не по-малко слисано от Мат, но сега заяви:
— Аз също имам оръжие! — Взе бойното копие и добави: — Аз ще се бия, Мат. Ава, оставяме децата на твоите грижи.
— И на моите — допълни Джейкъб и тутакси доказа колко е полезен с въпроса: — Това там, дето виси над пещта, не е ли брадва?
Мат изтича и я свали. Мередит прочете какво си мисли по изражението на лицето му: Да! Една тежка брадва, малко ръждясала, но все още достатъчно остра. Сега, ако китсуне изпратят растения или дървета срещу него, той беше добре въоръжен.
Госпожа Флауърс вече се качваше нагоре по стълбите. Мат и Мередит си размениха бързи погледи, сетне се затичаха, за да я настигнат.
— Ще караш джипа на майка си. Аз ще седна отзад. Все още съм малко… ами, предполагам, малко замаяна. — Мередит никак не искаше да признае слабостта си, но това беше за предпочитане, отколкото да се блъсне някъде с колата.
Мат кимна и прояви достатъчно благородство, за да не коментира слабостта и замайването й. Тя все още не можеше да повярва на собствената си глупост.
— Мат, скъпи, няма защо да спазваш правилата за движение — беше всичко, което му каза госпожа Флауърс.
35
Елена имаше чувството, че не е правила нищо през целия си живот, освен да върви под сенчестия балдахин от високи клони. Наоколо не беше студено, а хладно. Не беше тъмно, а цареше полумрак. Вместо постоянната пурпурна светлина от огромното червено слънце в първото Тъмно измерение, сега вървяха в постоянен здрач. Беше изнервящо постоянно да поглеждаш нагоре към небето и никога да не виждаш луната — или луните — или планетата — която навярно бе там горе. Освен безкрайното небе, нямаше нищо освен преплетени клони на дърветата, тежки и толкова сложно усукани, че сякаш заемаха цялото пространство отгоре.