Елена не отвърна нищо. Чувстваше, че изгаря от треска.
Не беше само вървенето в указаната посока. Често на пътя им се изпречваха огромни купчини от възлести корени, които трябваше да изкачват. Понякога се налагаше Стефан да вади брадвата от раницата си, за да изсича опори за краката.
Елена започваше да мрази зеленикавия полумрак повече от всичко на света. От него, както и от приглушения звук от стъпките им върху покритата с гнила шума земя, й се привиждаха и причуваха странни неща. На няколко пъти тя спря — и веднъж Стефан, — за да възкликне: „Тук има някой! Следи ни!“
Всеки път се спираха и се ослушваха напрегнато. Стефан и Деймън изпращаха телепатични сонди на Силата колкото далеч можеха да достигнат, търсейки друг разум. Но или беше толкова добре маскиран, че оставаше невидим, или изобщо не съществуваше.
И когато Елена бе обзета от чувството, че върви, откакто се помни, и ще продължи да върви до края на вечността, Деймън спря рязко. Зад него Бони пое шумно дъх. Елена и Стефан забързаха напред, за да видят какво става.
Това, което Елена видя, я накара да промълви несигурно:
— Мисля, че може би сме пропуснали ствола на дървото и сме открили края…
Пред нея, докъдето стигаше погледът й, се простираше тъмно пространство, осеяно със звезди. В светлините на звездите се къпеше голяма планета и две големи луни, едната светеше в спирали в бяло и синьо, а другата трептеше в сребристо сияние.
Стефан държеше ръката й, споделяйки чудото с нея. Само от лекия му допир върху пръстите й по ръката й пробягаха тръпки и се спуснаха до внезапно омекналите й колене.
— Погледнете нагоре — процеди Деймън саркастично.
Елена го стори и ахна. Само за миг тялото й олекна. Двамата със Стефан машинално обвиха ръце един около друг. И тогава девойката разбра какво виждат — и отгоре, и отдолу.
— Това е вода — промълви тя, втренчена в огледалната повърхност пред тях. — Едно от онези сладководни морета, за които ни разказа Сейдж. Върху него не се вижда нито една вълничка. Не се усеща и полъх на вятър.
— Но изглежда, ние наистина се намираме върху най-малката луна — изрече Стефан с благ глас. Очите му бяха измамно невинни, докато гледаше към Деймън.
— Да, ами, тогава трябва да има нещо изключително тежко в ядрото на този спътник, за да поддържа осемдесетте процента от гравитация, която нормално усещаме, и в същото време да задържа около себе си толкова много атмосфера — но на кого му пука за логиката? Достигнахме до този свят през Долния свят. Защо да важи някаква си логика? — Погледна Елена с леко присвитите си очи изпод натежалите клепачи.
— Къде е третата? Сериозната?
Гласът идва отзад, помисли си Елена. Тя — всички те — се извърнаха от ярката светлина към полумрака. Всичко трептеше и танцуваше пред очите й.
— Е, няма да ме имаш! — викна Елена. — А и не цитираш вярно поемата. Помня я от часовете по английски в девети клас. Освен това си откачен! — Въпреки гнева и страха се запита какво ли става във Фелс Чърч. Щом Шиничи беше тук, дали там вече е настъпила Последната полунощ? Или Мисао я е пуснала в ход с едно небрежно махване на ръката?
— Но аз ще те имам, златна Елена — заяви китсунето.
Стефан и Деймън извадиха ножовете си.
— Точно тук грешиш, Шиничи — заяви Стефан. — Ти никога, никога няма да докоснеш отново Елена.
— Трябва да опитам. Ти взе всичко останало.
Сега сърцето на Елена препускаше като лудо. Ако изобщо Шиничи реши да говори разумно, то ще е на мен, помисли си тя.
— Не трябва ли да се подготвяш за Последната полунощ, Шиничи? — попита го с приятелски тон, докато вътрешно трепереше, опасявайки се, че ще й отвърне: „Тя вече настъпи.“
— Тя не се нуждае от мен. Тя няма да защити Мисао. Защо аз да й помагам?
За миг Елена загуби дар слово. Тя? Тя? Друга освен Мисао, каква друга тя е замесена във всичко това?
Деймън сега бе извадил арбалет със заредена стрела. Шиничи продължаваше да бъбри.
— Мисао вече не може да се движи. Разбирате ли, тя вложи цялата си Сила в звездната си сфера. Вече не се смее, нито пее — не съзаклятничи с мен. Тя просто… седи. Накрая ме помоли да я прибера в себе си. Мислеше, че така ще станем едно цяло. И така тя се разтвори и се сля с мен. Ала дори и това не помогна. Сега… едва я чувам. Дойдох, за да взема моята звездна сфера. Използвах енергията й, за да пътувам през измеренията. Ако сложа Мисао в моята звездна сфера, тя ще се възстанови. После ще я скрия отново — но не там, където я оставих последния път. Ще я сложа много надалеч, където никой няма да я намери. — Съсредоточи се върху слушателите си. — И така, предполагам, че в момента двамата с Мисао говорим с вас. Само дето съм толкова самотен — не мога изобщо да я почувствам.